Етапи на психосоциалното развитие на личността – Ерик Ериксон.
От Валентин Бояджиев – психолог
Трябва да се има предвид, че раждането на човека не съвпада с раждането на личността. Човек притежава характеристиките на биологичния вид, към който принадлежи, но личност той става в процеса на своето развитие.
Важно значение за това има социалната среда, в която детето расте – семейство, училище, връстници, приятели. Много често се поставя въпроса за това от каква възраст може да се счита, че започва най – бързото изграждане на личността. Това е възрастта, през която детето усвоява много активно езика, започва да разбира, че самото то може да проявява самостоятелност и активност. Може самостоятелно да се придвижва в пространството и да си осигурява вещи, които са му необходими за храна, игра или друга дейност. Най – важното му образование на този период е факта, че детето осъзнавайки своята активност, започва да използва местоимението „аз“. При опит да се определят етапите в развитието на личността се оказва, че съществуват известни различия в периодизацията на жизнения път. Трябва да се има предвид,че критериите, които се взимат като основа на периодизацията, това са факторите, които оказват влияние върху психологическото развитие през определен възрастов период. Една от най – често цитираните и популярни съвременни теории за цялостното развитие през жизнения път, е теорията на Ерик Ериксон. Тя се основава на епигенетическия принцип, според който от раждането до смъртта си, човек преминава през генетически предопределени етапи, като през своя живот се сблъсква с 8 психосоциални кризи, които са специфични за всяка възраст ( криза – възможност/опасност ). Изходът от тези кризи може да бъде благоприятен за бъдещото развитие на личността или да бъде неблагоприятен. Всеки следващ етап се основава на резултатите от развитието в предходните стадии. Постигането на „аз“ идентичност по време на юношеството е централен момент в неговата концепция за развитие. Формирането на идентичността включва от 1 страна синтез и единствена предишния опит и развитие на детето и от друга страна осигурява основата на неговото бъдещо прогресивно развитие като зрял човек. Чувството за идентичност означава възприемане на себе си като нещо цялостно, както и осъзнаване на непрекъснатостта на собствения опит. Ерик Ериксон счита, че развитието на личността се обосновава от взаимодействието на 3 основни фактора – индивидуално – биологичните, възпитанието и социокултурното обкръжение.
8 етапа на развитие и кризите:
-
Същността на първата криза се изразява с доверие/недоверие.
Човекът я преживява през първата година след раждането си. Решаващо за неговото развитие през този период е това дали хората, които се грижат за него удовлетворяват или не удовлетворяват физиологичните му потребности. Ако тези потребности се удовлетворяват, то у детето се развива чувството за базисно доверие към обкръжаващия го свят, а ако те не се удовлетворяват се развива чувството за недоверие. С този етап се свързва и добродетелността и надеждата, вярата в достижимостта на най – важните желания въпреки трудностите. Тази вяра се предава от майка на дете.
-
Втората криза се определя като автономия срещу съмнение и срам.
Тя се преживява от човека от 1 до 3 годишна възраст. През този период се правят първите опити на детето да бъде обучено по конкретно в спазване на социалните изисквания за самоконтрол и регулация на телесните си функции ( обучение за ползване на гърне ). Ако родителите са внимателни към детето и търпеливо му помагат да развие умението си за контрол на телесните функции, то у него се развива чувството за автономност, т.е. за самоуправление. Обратното, твърде строгия или непоследователен родителски контрол може да изгради у детето чувството за срам и съмнение, което е свързано със страха да не би да изгуби контрол над своя организъм. Чувството за самоконтрол без загуба на уважение е първия източник на чувство за свободна воля.
-
Третата криза е свързана с противоборството на инициатива срещу вина.
От 3 до 6 годишна възраст. През този период започва да се развива самоутвърждаването на детето като то започва активно да изследва и да се намесва в средата, в която функционира. Децата постоянно творят планове в своите игри и тяхното осъществяване води до изграждането на чувството за инициатива. Обратното, преживяването на неуспехи и безотговорност могат да доведат до изграждането на покорност и чувство за вина. Основен принос на етапа на инициативата за по – късното развитие на идентичността се състои в изграждането на чувството за цел или смелостта да се преследват личностно значимите цели, независимо от рисковете и възможния неуспех.
-
Четвъртата криза е свързана с противоборството на трудолюбието срещу чувството за малоценност.
От 7 до 12 годишна възраст. Докато през останалите 3 периода основната социална среда, в която се разрешават кризите е домът и семейството, то през този стадии, кризата протича в нова среда ( училището ). Детето се учи да работи и това е неговата подготовка за решаване на бъдещите социални задачи. В зависимост от обстановката в училищната среда, методите на обучение и възпитание у децата се изгражда „вкус към труда“ – трудолюбието или обратното, чувството за непълноценност. Чувството за непълноценност може да се прояви и по отношение на училищните задачи, но и по отношение на мястото, което детето заема сред приятелите си.
-
Петата криза се изразява като противоборство на идентичност срещу дифузия ( объркване на ролите ).
Обхваща периода на юношеството 13-15 годишна възраст ( първия стадии от кризата ). Това е кулминационния момент в теорията на Ерик Ериксон тъй като в този период юношите синтезират своя предшестващ опит, за да формират стабилно чувство за идентичност. Така например от първия стадии до кризата на идентичността идва потребността от доверието в себе си и в другите, поради което юношите много „нахъсано“ търсят хора и идеи, на които да вярват. През втория стадии на кризата ( 16-18 годишна възраст ), ако е изградено чувството, че можеш свободно да се определиш чрез това, което желаеш, то юношата започва да търси възможност да взема решения по отношение на своята бъдеща професионална дейност ( професионална идентичност ). Постигането на идентичност чрез отговор на въпроса „Кой съм аз?“ се съпровожда и от породената добродетел в този стадии, това е способността да се поддържа ангажираност независимо от противоречивите ценностни системи.
-
Шестата криза се определя като интимност срещу изолация.
Това са проблемите на ранната зрялост ( от 20 до 40 годишна възраст ). Основното през този период е търсенето на близост с любим човек, с когото да бъде споделен живота, а в случай, че опитът да се намери такъв човек е неуспешен, започва да се изпитва чувство на изолация. Идентичността през този период се изразява като „Ние сме това, което обичаме“, а любовта е качество, което е най – силно през този период.
-
Седмата криза се определя от разрешаване на сблъсъка генеративност срещу стагнация.
От 40 до 60 годишна възраст. Време през което основните усилия на човек са насочени към грижата към следващото поколение. Периода се характеризира с висока продуктивност в творчество в различни форми на живота. Ако обаче човек не може да създаде поколение и да се грижи за него, тогава възниква регресия, чувство за стагнация, скука и междуличностно обедняване. През този стадии е времето когато се изгражда добродетелта – полагане на грижи и любов.
-
Осмата криза се определя като противоборството интегритет срещу отчаяние.
Настъпва след 60 годишна възраст. Времето когато човек осмисля и приема жизнения си път и хората, с които е бил през него. Това му дава чувството за цялостност и интегритет. Ако човек не приема своята съдба, негодува срещу събитията и хората в живота си, това води до появата на чувството за отчаяние. Изразява се в това, че времето е твърде кратко, за да се опита човек да започне друг живот и по други пътища да се стреми към постигането на интегритет. Добродетелта, която възниква през този период е мъдростта. Мъдрия човек приема факта, че собствения му живот е трябвало да протече по начина, по който е протекъл. По този начин, той се изправя пред края на живота си с мисълта „Аз съм това, което ще оцелее от мен“.
Валентин Бояджиев 