Добродетели и пороци
От Валентин Бояджиев – психолог и диетолог
Думата „добродетел“ се свързва с:
-
Правенето на добро.
-
Моженето, способността, силата на личността да прави нещо превъзходно.
-
Възможността, доблестта, мъжеството, отличното качество.
Развитие на идеята през Античността:
-
Човек трябва да опознае себе си, това на какво е способен (своите добродетели), за да може да мисли и действа хармонично.
Добродетелният и порочният начин на живот:
-
Най-дълбоката и естествена тенденция на живота е неговото запазване в здраво състояние.
-
Според Платон „добродетелта, изглежда, е някакъв вид здраве, красота и сила на душата, а пък порочността е болест, грозота и слабост.“.
-
Според Спиноза в основата на човешката същност е стремежът към запазване на съществуването. Тоест добродетелта е силата на взаимодействието между знание и дело.
-
Аристотел възприема стария принцип, че за да прави добро, човек най-напред трябва да го познава. Той дели добродетелите на разсъдителни (умението, разбирането, обмислянето) и нравствени (безкористността, благоразумието). Според него най-добри са умерените добродетели на „златната среда“, които отхвърлят излишеството или недостига. „Затова ние приемаме, че добродетелта е качество да се постъпва по най-достоен начин спрямо удоволствието и страданието, а порокът е нейна противоположност.“
-
Според аскетичния морал добродетелта е най-вече очистване на душата, което се постига в безстрастие и страдание.
-
Будизмът също изповядва аскетичния идеал – „обуздаване“ на мислите, смиряване на желанията, очистване от „тинята“ на плътта.
-
Ренесансът – добродетелта е това, което съдейства за постигането на насладата.
-
Кантовата етика набляга на идеята, че човек не става добродетелен, ако прави добро от честолюбие, а от принципност.
Валентин Бояджиев 