Аналитична теория за личността

От Валентин Бояджиев – психолог-консултант и диетолог

 

Този портрет на личността, който създава Зигмунд Фройд е подложен на противоречиви оценки, на съгласия и несъгласия от различни учени, в това число от негови ученици и последователи. Най-драматична като наука, а и като характер е конфликтната съпоставка с Карл Густав Юнг. 1913 година – годината на критичния конфликт между двамата.

Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг имат различия в гледните си точки относно:

  1. За източника и причините на неврозите:
  • З.Фройд – травмите от детството.
  • Юнг – много фактори – нещастие, нездрави човешки отношения, неуспехи в работата и живота, фактори от сексуално естество.
  1. Юнг не приема Едиповия комплекс, смята че родителите са морални партньори на детето, а не сексуални;
  2. Юнг смята, че не може да се разделя енергията;
  3. Имат различия в техниката на изпълнение на сеансите (физическия контакт между пациент и клиент):
  • Зигмунд Фройд не позволява физически контакт.
  • Вилхелм Райх смята, че физическия контакт е символ на добро отношение към човека (телесно ориентиран анализ) и говори за 7 точки в тялото и съответни мускулни блокажи.

В една психотерапия (една терапевтична връзка) има ли сексуална връзка няма терапия. Психотерапевтичното действие е почти 0, ако човек не вярва и не е сигурен и няма доверие в терапевта.

  1. Основното в различието между Юнг и Зигмунд Фройд, което е и причина да възникнат 2 различни теории за личността е разбирането за природата на несъзнаваното и структурата на психиката (за Юнг психика = личност);
  2. Юнг също говори за 3 структури на личността:
  • Лично съзнателно – това понятие се отнася до анализ на основните функции на съзнанието – усещане, мислене, интуиция и чувства. Описва човека като притежател на съзнателни функции.
  • Лично несъзнавано – това понятие се отнася до несъзнавани съдържания свързани със събития от индивидуалния ни живот, от личния опит, който сме натрупали и изтласкали. Личното безсъзнателно е близко по характер на фройдовото изтласкано несъзнавано. Има една особеност – Юнг обявява за ядро на личното несъзнавано комплексите. Комплексите – изтласкани съдържания, емоционално наситени, усложняващи нашето адаптивно поведение.

Юнг разработва асоциативния експеримент – този метод е проективен и има неограничени възможности стига човек да знае на какво да го подчини. Асоциативните експерименти атакуват индивидуалността на човек!

  • Колективно/универсално несъзнавано наричано още родово несъзнавано – тази идея/хипотеза е централен момент в психологическото портретиране на личността и тя маркира фундаментално различие между Юнг и Зигмунд Фройд по отношение на главния принцип на душевния живот.

Функционирането на душевния живот при Зигмунд Фройд се извежда от биологични фактори, а у Юнг от културни, расови фактори със социална природа, свързани с отношението на субекта към обектите.

При обяснението на психиката на човека, едно глобално течение върви от вътре (от мозъка, биологията) и зависимостта на психичното от нея. Другото течение обяснява личността с влиянията, които идват от вън, от културата, опита, който присвоява човек, от дейността, която извършва (Юнг е тук!).

Според Юнг в структурата на човешката психика има един пласт, пространство, съдържание, който е най-дълбок, който е в пещерата където е отложен опита на човечеството, на хората от всички времена, епохи, раси, култури, за да започнем с нещо ясно – опит за това как да реагираме (не знания). Идеята за структурата на психиката у Юнг първоначално възниква от един негов сън, който той обсъжда със Зигмунд Фройд. Колективното несъзнавано – съдържанието не се осъзнава, но влияе на нашите мисли, чувства, представи и действия, структурира душевния живот и поведението. Това е възможно, защото колективното несъзнавано е опит, но в особено форма. Хората от всички времена и епохи като живи същества се срещат и имат работа със значими (субективно и социално) и повтарящи се фактори или обекти. В зависимост от значението те са реагирали на тях. Всеки от нас и тези преди нас имат майка и живеят по правило заедно с нея, но никой не се жени за майка си (има нещо общо/реакция към този обект). И във взаимодействието с тези фактори човек натрупва опит. Юнг изучава огромен културен материал и открива, че много ритуали, церемонии, митове, приказки имат съдържание – мотивът върху който са създадени е общ за хора на хиляди километри разстояние. Юнг установява, че във фантазиите на психично болните се появяват образи или факти, за които те не са учили, нямат предварителна информация, но съвпадат с кълтурната им интерпретация.

Колективното несъзнавано е унаследен на невронно равнище опит да реагираме по определен начин на значими и повтарящи се обекти в нашия живот. Начинът на реакция се осъществява като предразположение, като инструкция, която не съзнаваме, като правило без съдържание, което прилагаме върху актуално съдържание. Колективното безсъзнателно носи конструктивен характер по отношение на обективния свят.

Тези правила без съдържание съотнесени и конкретизирани към дадени обекти се наричат архетипи. Няма списък на архетипите.

Юнг е изследвал такива архетипи като:

  • Най-важни за личността са персоната, Аз-ът, сянката;
  • Майката;
  • Анимата и анимуса;
  • Божествата и др.

Архетипите се разкриват в символи! Архетипните символи са символи на несъзнаваното и са различни от символите на съзнателното.

Юнг е автор, който прави една от ранните типологии на личността. Типологията се отнася до здравите хора, но може да се приложи и към болни. Става дума за явленията и понятията „екстроверсия“ и „интроверсия“. Базовото допускане гласи – животът на едни хора е зависим/обусловен повече от връзката с външни обекти, а у други хора повече от връзката със собствените преживявания и живот. Човек си взаимодейства с 2 свята – външен и вътрешен. Конкретния човек предпочита 1 от тях.

Интровертът се абстрахира от обектите, по-точно търси свобода от външния свят и намалява неговото значение за собственото съществуване.

Екстровертът е ориентиран навън. Възприема обектите позитивно. Стреми се да открие и да увеличи тяхната ценност. Отношението субект-обект е винаги отношение адаптация.

Юнг – „става дума за една фундаментална противоположност, която се проявява понякога по-ярко, понякога по-замъглено, но винаги при хора с изявена личност. Типовете екстроверт и интроверт не се влияят от пола, образованието, средата, наследствеността. Те се влияят от удобството за адаптация“.

„Би трябвало да има биологичен предвестник, но е трудно доловимо“.

„Интроверсията в норма се характеризира с колебаеща се рефлексивност застрашена, стремяща се към уединение натура. Интровертът съхранява себе си, заради себе си. Оттегля се от обектите и винаги пребивава в някаква отбранителна позиция (избягващ тип)“

„Екстроверсията се характеризира с подвижност, чистосърдечност, сговорчивост, живееща натура, лесна приспособимост, лесно създава връзки и привързаност.

В екстровертната нагласа доминира външния фактор. Екстровертът е провокативен тип.“

Тези 2 ориентации/характеристики като наименование и като съдържание са използвани в други теории, предимно диспозиционни, като тяхното съдържание е разширено. Това се основава на клъстеризация на качества до равнище обобщение.

Юнг показва, че функциите на личното съзнателно (съзнанието) придобиват особености в зависимост от това дали сме екстроверти или интроверти. („Психологическите типове“ книга на Юнг).

Внимателния поглед към психоаналитичните теории ни показва, че те отделят значително място на личността като моделирана от несъзнаваната психика. Нещо повече, тези теории изострят въпроса „Колко съзнателен е човека и колко не е?“ и поставят въпроса „Какво място има конкретната култура, социалната и икономическата структура на обществото за формиране на личността?“.

Първата корекция на тези теории може да бъде открита във възгледите на неофройдистите, по-специално във възгледите на Ерих Фром, Катрин Хорни и Х. Съливан.

Е.Фром се появява на сцената като основател на система от възгледи улучващи критичните точки на личността. Е.Фром социологизира психоаналитичния поглед към човека и акцентира върху факта, че хората са продукт на неизбежни човешки отношения. Във формирането на теорията за личността, Е.Фром прави сблъсък между културното и биологичното и казва, че нашите биологични дадености трябва да ги адаптираме към културата и обществото. Каква е природата на човека? Природата е изходна точка, за да се дефинира личността. За дефиниране на природата на човека, Ерих Фром дава среща на Зигмунд Фройд и Карл Маркс като прави непартиен прочит на Маркс. Казва: „Маркс е изследвал външната природа на човека, зависимостта на човека от другите хора (диктатурата на обществото върху човека). Зигмунд Фройд е изследвал зависимостта от вътре, от инстинкта. По силата на тази зависимост човек има дуалистична природа.“. В същото време Ерих Фром има твърд социален поглед към същността на човека. Контекстно Ерих Фром утвърждава идеята, че личността е същност на човека, че е социална, тя е връзката с другите хора. Ако същността на личността са връзките с другите хора, какво му дават те и какво им дава той и как функционират като личности. Всяко общество е създало определени икономически, политически и юридически правила на живот. Ерих Фром прави анализ от средновековието до наши дни на живота на хората и установява, че от век на век, човека става все по-свободен, но тази свобода има цена – все повече губи сигурност за живота си. „Единственото живо същество, което превръща в проблем съществуването си е човека.“. Като получава свобода, но губи сигурност, бягаш от свободата и търсиш начин да я имаш и да добиеш сигурност. Е.Фром е описал тази страна от функцията на личността блестящо чрез механизмите на бягството:

  1. Авторитаризъм – съединяваш се с нещо, с което се съгласяваш и придобиваш сигурност дори и власт;
  2. Подчинението – има и несъзнаван момент в него;
  3. Конформизма – само промяна на своята гледна точка под натиска на малката група (роботизиран конформизъм – Е.Фром).

Прави извод, че човекът е самотен и отчужден и е под знака на това да преодолее тази самота и отчуждение. Възгледите на Ерих Фром за човека и личността са апел към промяна на природата на човека. Казва, че промяната може да настъпи когато има справедливо, социално, икономическо и морално общество. Агресията е породена от това, че проблемите не се решават по един и същ начин за всички.

Карен Хорни – дълбоко запозната с фройдизма, практикуващ лекар и психотерапевт и стабилен теоритичен учен. Тя прави поглед върху личността чрез анализ на явлението и понятието „тревожност“. В известен смисъл и чрез анализ на понятието „женска психика“. Създава една опростена, разбираема, достоверна личностна ориентация на хората свързана с тревожността, като дефинира 3 типа личности, с които без да знае работи всеки психотерапевт. Основното понятие в теорията за личността на Хорни е понятието „базална тревожност“. Тревожността е едно от явленията в структурата на психиката. В крайна сметка хората се делят на спокойни и неспокойни/тревожни. Тревожността е състояние не рефлексивност в хода на което човек се преживява като непотребен, като уплашен от живота/битието, като прежиращ себе си, враждебен към другите и света, като самоотричащ се. Грубо казано, тук мисленето е изкривено, по принцип отхвърлящо. Тревожният човек има потребност от връзка с другите хора, от любов, признание, от независимост и справяне с проблемите. Тревожните хора носят ниска самооценка за себе си и в този смисъл неадекватна. Има и фиксация как те виждат другите хора и защо те виждат. Определено преимущество в разбирането на това явление има Катрин Хорни. Тя прави психографичен/психобиографичен анализ на тревожността и тръгва от факта, че малките деца преживяват зависимостта си както физическа така и психична от родителите. Ако едно дете живее в нормална атмосфера, малко мажорна, но не истерична, нещата са наред. Ако обаче атмосферата е нездрава, травматична – детето се преживява уплашено, уязвимо. Тук – казва Хорни – се появява базалната тревожност. Детето се преживява захвърлено, непотребно, попаднало в ирационален свят. Отхвърленият човек, отхвърленото дете е тревожно, мрази родителите, но е слабо и не може да ги накаже. Тревожността е преживяване (състояние и черта), която моделира всяка изява на човека.

Какво поражда тревожността?

  1. Отчуждение от родителите;
  2. Липса на родители;
  3. Прекомерен контрол;
  4. Враждебна атмосфера, в която живее детето (малтретиране, бой);
  5. Дискриминацията/пренебрегването особено в условия на няколко деца;
  6. Велико възхищение от детето;
  7. Прекалена любов към детето;

Има физиологична тревожност, свързана с физиологичните потребности (дали са удовлетворени или не).

Психична тревожност – възниква във връзка с адекватността на Аз образа. Има различие в това да знаеш кой си спрямо отношението към това знание. У едни е адекватно и критично, у другите е неадекватно и некритично.

Какви личностни ориентации се наблюдават?

  1. Отстъпчива личност – ориентация към хората – поведението се характеризира с нерешителност, безпомощност и зависимост. Този тип си казва „ах, колко съм беден и нещастен“. На лице е осъзната потребност от партньор, приятел, съпруг, водач, възлюбен или връзка. Следването на тази стратегия има за цел да намали напрежението, да се стигне до сигурност и безопасност. Лозунг – „ако отстъпвам няма да ме безпокоят, няма да ме притесняват и закачат“. Отстъпчивият човек вътрешно желае да бъде обичан, приет, защитен и ръководен, да е потребен, не желае изолация. Това е стратегия на оцеляване и тук често се обсъжда въпроса дали няма скрит мазохизъм и дали зад тази културно-оправдана сервилност не се крие прикрита агресия. Тази личност има ниска самооценка, играе ролята на слаб и нещастен. В сексуални актове е пасивен. Тук има проява на еволюционната реакция подчинение.
  2. Агресивната личност – ориентация против хората – лозунга „Аз имам власт, никой не може да ме бутне. Живота е борба на всеки срещу всеки. Важното е какво ще получа – пари, власт, любов, идея, няма значение.“. Този тип действа тактически и дружелюбно в името на ползвата (утилиратни типове). Нарцистичен, влюбен в себе си, идеализира образа си. Надменен, отмъстителен, горд, силен, лидер и водач. Перфекционалист, ориентиран на високи стандарти, избира най-хубавото, ако избира. Потребности – да бъде пръв, винаги да печели, да го признаят, уважават, да бъде приет. Тези хора са инстументални, използвачи, употребяват другите. Основна ориентация на този тип е власт над обкръжението. Тук има проява на еволюционната реакция битка.
  3. Особена личност – ориентация от хората – нагласата е „всичко ми е все едно, ако се отстраня, ако се изключа, всичко ще бъде наред.“. Тук действат режими от бягството. Тези хора не се влагат. Освобождават се от въвлеченост. Самодостатъчни са си. Откриват всичко в себе си. Движат се безстрастно и равномерно, повърхностно, нямат афинитет към емоционални преживявания. Ориентирани към усамотение и не решават базалната тревожност чрез власт или любов. Защитават личния си живот. Много обособени типове са творци и изолацията им е комфортно условие. Основна тенденция е да търсят и откриват всичко у себе си.
И трите стратегии са насочени към намаляване чувството на тревожност възникнало по силата на социални отношения.
Здравият човек за разлика от невротичния използва и 3те стратегии, комбинира ги и се адаптира успешно. Невротичния работи с една, фиксира се върху нея и се отнася негативно към другите стратегии.

 

Ако статията Ви е харесала:
Харесайте facebook страницата ми!
Намерете ме във linkedin!
Абонирайте се за канала ми в youtube!
Благодаря Ви! Лек и успешен ден! Поздрави ВБ!
Реклами