Насилие и стрес.
От Валентин Бояджиев – психолог
Наред с изобилието от информация, на което се натъкнах повреме на своя анализ, моето съзнание беше най-силно завлядяно и развълнувано от няколко за мен основни и фундаментални въпроса относно насилието – „Всяко насилие ли е стрес?“, „Всеки стрес ли е насилие?“ „Каква е същностната разлика между стреса и насилието?“, „Кое е първичното и кое е вторичното образувание?“ и „Защо разделяме стреса и насилието, ако крайният отговор от страна на психиката и физиологията и при двата случая е ако не идентичен, то до голяма степен подобен?“
За целта на нашия анализ, ще разгледаме последователно и поотделно както феномена на насилието, така и феномена на стреса, в последствие ще свържем цялата информация и ще анализираме нейните резултати. Анализирайки самите понятия, концепции и теории за стреса и насилието, така и психичния и физиологичния отговор на нас самите попаднали в тези ситуации се надявам, да успеем, ако не да отговорим на всички върпоси, то поне да хвърлим известна светлина върху тях и да отворим пътя на критичното мислене. И така, нека нашият анализ започне…
Насилието – „Всяко действие или поведение, насочено срещу другия човек или собствената личност, което предизвиква физическо, психическо и емоционално страдание, може да се нарече насилие. По своята социална същност насилието е антихуманен акт.“
Разбира се още тук е необходимо да разграничим понятието за насилие от понятието за агресия и също така да споменем, че насилието се проявява в различни явни и неявни форми (педагогическо насилие, информационно насилие, манипулативно насилие, равнодушно насилие и прочие), че съществува както физическо насилие така и психическо такова (налагане на ограничения, контролиране, поставяне в ситуация на изолация, умаловажаване и подценяване, манипулиране чрез децата, превръщане на партньора в икономически зависим), че различни причини на макроравнище (липса на ценности, липса на положителни модели) и на личностно ниво (дефицити в социализацията и реализацията, недоверието в другите, загубата на съзнанието за справедливост, ниския праг на задръжки при агресия, липсата на стратегия за разрешаване на конфликтите) играят важна роля в съответното поведение.
Различни фактори на средата засилват тенденцията за упражняване на насилие. Това са фактори като:
- Социално – икономическата криза и нейните последствия -фактор, който застрашава физическото оцеляване на отделни лица или семейства и предизвиква духовно обезверяване;
- Средствата за масова информация – фактор, който застрашава изграждането на ценностната система у подрастващите и в известен смисъл провокира използването на насилието като механизъм за решаване на конфликти;
- Глобализацията – фактор, който застрашава себереализацията на личността. В глобалното общество човек осъзнава несъвършенството си и по – често изпада в депресия.
- Отчуждението – фактор, който застрашава сплотеността на общността като група и провокира недоверие и несигурност;
- Социалната девалвация – фактор, който застрашава съхраняването на духовната идентичност. Липсата на ценности и ценностна ориентация се отразява предимно регресивно на човешкия род.
До тук разгледахме самият феномен – неговото понятие и теорията свързана с него, но за да получим по-ясна картина относно цялостта му, трябва да обърнем внимание и на още няколко момента, а именно:
- Състояния и типични реакции на жертвата;
- Какво преживява жертвата на насилие;
- Признаци за разпознаване на жертвата на насилие.
Състояния и типични реакции на жертвата
При оценка на състоянието на жертвата трябва да се обърне внимание на интензивността на преживяване на психичната травма. Когато жертвата е в състояние на травматичен или посттравматичен стрес, е възможно да се наблюдава поведение, което на пръв поглед да изглежда алогично и притеснително. Тези реакции са нормални реакции на ненормално събитие в човешкия живот.
Остротата на симптоматиката зависи от фактори като:
- възраст;
- физическа и психическа кондиция на пострадалия;
- наличие на предишен опит с подобни ситуации;
- адекватен отговор на полицейския служител;
- подкрепа от семейството, професионалната и социалната общност.
Остра стресова реакция възниква непосредствено в момента на стресогенното събитие и е свързана с:
- първоначално състояние на вцепененост;
- стесняване на вниманието и дезориентация;
- отдръпване от стресогенната ситуация;
- депресия;
- прекомерна тревожност, самоизолация;
- възбуда, гняв, хиперактивност.
Може да се наблюдава частична или пълна амнезия за времето на травматичното събитие. В подобни случаи е препоръчително жертвата да бъде изведена бързо от стресогенната ситуация. Обикновено симптомите отзвучават бързо и с жертвата може да се работи безболезнено за нея. Ако това не стане, симптомите започват да отзвучават спонтанно след 24 – 48 часа до 3 дни.
Посттравматично стресово разстройство възниква в случаите, когато травматичната реакция не е добре овладяна и жертвата не може да се справи с травмата. Става дума за закъснял отговор на стресогенното събитие. Симптомите на посттравматичното стресово разстройство са:
- епизоди на повтарящо се изживяване на травмата като внезапно спомняне на отделни фрагменти от ситуацията;
- преживявания под формата на сънища, кошмари;
- продължаващо чувство на “вцепененост” и емоционална притъпеност;
- проява на враждебност към другите; • загуба на настроение, апетит, нарушения в съня;
- избягване на действия и сигнали, напомнящи травматичната ситуация.
Реакции у жертвата на престъплението, различни от травматичния и посттравматичния стрес:
- Чувство за вина и самообвинения. Тази симптоматика е разпространена при сексуални престъпления и домашно насилие. Често това чувство се внушава от насилника, с цел осигуряване на “мълчание” от страна на жертвата.
- Чувство за безпомощност и страх. Генерирането на страх и тревожност, като ефекти на насилието, може да доведе до негативни промени в социалното поведение на жертвата и така чувството й за защитеност да бъде уязвено.
- Парадоксални реакции като смях или обезценяване на случилото се.
- Неконтролируем гняв и агресия и пренасочване на гневните реакции към неутрални субекти, предимно към представителите на закона.Това е често срещана реакция и тя е парадоксална при домашно насилие. Подобно поведение обаче не е израз на лично отношение към служителя на реда и закона. Жертвата изпитва необходимост от незабавно разтоварване, а гневът е интензивно емоционално състояние. Обект на този гняв е насилникът, но не винаги взаимоотношенията жертва – извършител позволяват адекватно освобождаване на емоцията и в този случай гневът се пренасочва към по-достъпен обект.
Какво преживява жертвата на насилие
Системното и инцидентното преживяване на насилието води до промяна на личността. Преживяването на насилие се отразява върху качеството на справяне със задачите от ежедневието. То предизвиква отрицателни психични състояния, които нарушават изградения динамичен стереотип. Преживяването на насилие се приема като събитие, което предизвиква криза на съществуването. Последиците от преживяването на насилие могат да бъдат описани като посттравматично стресово разстройство. То може да бъде открито в поведението на жертвата и в здравословното му състояние. Малтретираният, унизяваният, нараняваният, изнасилваният човек живее в страх. Страхът променя самочувствието на жертвата. Страхът провокира:
- ниско самочувствие и обезценяване на живота;
- усещане на омраза към себе си;
- съобразяване с изискванията на насилника;
- отказ от собствено мнение;
- компромис със собствените принципи и потребности;
- чувство за вина и безпомощност;
- злоупотреба с различни вещества;
- хронично безпокойство;
- членство в различни групировки.
Жертвата изпитва неудовлетвореност от междуличностното взаимодействие и жизнената перспектива губи смисъл. Животът “без компас” е предпоставка за самоизолация, агресия или автоагресия.
Признаци за разпознаване на жертвата на насилие
Деца – затвореност /апатия/, агресивно поведение, сподавен плач, емоционална зависимост, избягване на зрителен контакт, безразборна привързаност. При сексуално насилие – сексуализирано поведение, ригидност, емоционална зависимост, пасивност, затвореност, превъзбуденост, затруднения при храненето.
Юноши – затвореност /апатия/, агресивно и саморазрушително поведение, самонараняване, проблеми в училище, страх от провал, злоупотреба с различни субстанции, бягство от къщи. При сексуално насилие – сексуализирано поведение, неспособност да се привърже към юноши на същата възраст, разсеяност, нарушения в храненето /булимия, анорексия, затлъстяване/, проблеми в училище.
Младежи – затвореност /апатия/, агресивно и антисоциално поведение, неразбирателство с младежи на същата възраст и търсещи вниманието на възрастните, бягства от къщи и употреба на алкохол, наркотици и др., проблеми в училище. При сексуално насилие – сексуализирано поведение и позьорство, разврат и проституция, неподчинение или сговорчивост, доведени до крайно изолиране, страх, самонараняване, симптоми за самоубийство, псевдо – зрялост, смущения в храненето, злоупотреби с алкохол и наркотици, бягство от къщи.
Възрастни – неспособност за поддържане на продължителни и удовлетворяващи отношения, лошо самочувствие, прояви на страх, гняв и ситуации на насилие. При сексуално насилие – сексуални проблеми, недоверие, срам от тялото, неспособност за самоутвърждаване, чувства се жертва, злоупотреби с алкохол или наркотици, лошо самочувствие.
До тук нашият анализ течеше в лоното на понятието за насилие, неговата специфика, значение и последици. От тук нататък поема по нов път, загърбвайки досегашния си ход, дотолкова, доколкото не забравя резултатите получени от него. Пред нас се открива не по-малко интересния феномен на стреса и ние няма да отвърнем поглед от него за сметка на предния, а именно обратното, ще го проследим възможно най-обстойно и ще го анализираме дотолкова, доколкото имаме уменията и силите за това. И нека започнем…
Стресът – Изследването и описанието на стреса в неговия физиологичен аспект дължим на канадския ендокринолог Ханс Селие (1907 – 1982), който разглежда стреса като „универсална реакция на организма на различни по своята същност дразнители“, наречени от него „стресори“. Можем да кажем, че Селие определя стреса като „ударно напрежение за организма“. Открива, че всеки организъм реагира еднотипно и усилието на организма има конкретна цел – адаптация и оцеляване и от там той нарича тази съвкупност от реакции „общ адаптационен синдром“. Според класификацията на Селие положителният се означава като стрес, а отрицателният-като дистрес. Както забелязваме Селие не обръща внимание на психичните процеси. От своя страна Лазаръс акцентира именно върху специфичността на психичните реакции и говори за психичния стрес, определя го като „двупосочно, динамично, непрекъснато променящо се взаимодействие между личността и средата“.
Говорейки за стрес, трябва да споменем системообразуващия фактор, а това е именно субективната оценка за екстремността на ситуацията и способността на индивида за справяне с нея.
Физиологична реакция на организма
След като разгледахме някой определения за стреса, ние насочваме нашето внимание към така да се каже физиологията на стреса или това, което се случва с организма ни когато е подложен на стрес, а именно:
Ако е налична твърде повишена мускулна или нервнопсихична активност, в кръвта се увеличават катехоламините (тирозинопроизводни, катаболни или стресови хормони, като адреналин, норадреналин и допамин
– група хормони, секретирани от надбъбречната жлеза. Те имат редица въздействия, като например повишаване на кръвното, кръвнозахарните нива и пр.. Веднага се поражда отговор на нервната система, който активира симпатикуса (симпатиков дял на нервната система, който учестява сърдечната дейност, разширява бронхите, подтиска движението и секрецията на храносмилателната система, блокира отделителната система, увеличава вътреочното налягане, разширява зениците и прочие.
Нещо повече, функцията на катехоламините е да активират хипоталамуса (буквално подхълмие; висш център на вегетативната нервна система, имащ и екскреторни функции, т.е. функционира и като жлеза с вътрешна секреция. Намира се в основата на малкия мозък) и неговата хормонална секреция, чрез която той е способен да регулира телесната температура, апетита, отделителната система, кръвнозахарните нива. Надбъбречните хормони служат като посредници, отключващи вече създадените и натрупани хипоталамусни хормони, чрез които се въздейства на жлези като хипофизата. Вероятно голяма част от реакцията на нервната система е провокирана от хипоталамуса, който има изразена нервнорегулаторна функция. Хипоталамусът също има опитно доказана връзка със съня и бодростта.
Съвременната наука приписва на хипоталамусните дразнения и някои от емоциите. Например, страхът и яростта могат да бъдат предизвикани изкуствено чрез стимулиране на хипоталамуса. Именно тези две чувства са често срещан спътник при стресови ситуации. Чрез стимулиране на хипоталамуса е доказана опитно и връзката му с мотивацията, с възникването на определен стремеж нещо да се направи, макар че в точно този случай връзката е по – сложна и зависима и от други фактори.
Връзката обаче продължава и напред. Хипоталамусът произвежда групи хормони, класифицирани като освобождаващи (releasing factors/hormons) или либерини и статини. Либерините активизират през аденохипофизата секрецията на хипофизни хормони, а статините блокират същата тази секреция. Например соматолиберинът и соматостатинът освобождават или блокират секрецията на соматотропин; кортиколиберина, тиреолиберина и гонадолиберина активизират съответно секрецията на кортикотропин, тиреотропин и гонадотропин.
Посредством аденохипофизата на практика хипоталамусът може да повлияе на надбъбречните жлези – отключващият стреса фактор, на половите жлези, на щитовидната жлеза… Т.е. на цялата ендокринна система и оттам на целия организъм.
Всички тези процеси случващи се в нашето тяло, както казахме по-горе имат конкретна цел – адаптация и оцеляване. А основният отговор, който нашият „най-стар“ мозък (лимбичния) има се свежда до три основни действия, две от който можем да наречем условно пасивни и едно активно, а именно: замръзване, бягство и битка. Всички тези процеси са своебразно подготвяне на организма за отреагирване на стресовата ситуация.
Етапите на Х. Селие
Селие представа епатипе през който се преминава при стресова ситуация. Той е формулирал общо три основни стресови етапа:
- Етап на тревога, алармена реакция. Това е етапът на отключване на стреса в организма. При него протичат споменатите дотук процеси. Той трае от няколко часа до две денонощия, в зависимост от дразнението. Тук организмът „допуска“ стреса. Реакцията, водеща до прекратяване е задържана. Резистентността на организма към стреса на този етап е ниска.
- Етап на повишена резистентност– повишеното кръвно, телесна температура и прочие предизвикват блокирането на някои хормони, а повишените нива на кръвна захар например увеличават секрецията на инсулин, който пък инхибира много от стресовите хормони. Постепенно и контролирано организмът се връща към нормалните си нива на функциониране. Това е нормалният завършек на стреса.
- Фазата на изтощението – този етап настъпва, ако стресовият фактор е постоянен, например психически или ако организмът не е в състояние да се справи с проблема. Тук вече се стига до етап на „насищане“ на организма в следствие на безрезултатна и много дълга стресова реакция. Постоянната нервна стимулация, действаща по нервохимичен път отслабва при всеки следващ импулс, с времето коства много усилия на организма, а престава да изпълнява ефективно функциите си; трайно повишените нива на хормони водят до насищане на рецепторите и повишена резистентност на клетките. Без да е премахнат стресовия фактор, реакциите на организма затихват, имунната система отслабва. Изчезват и някои от стресовите симптоми, но като цяло състоянието е болестно, дори може да е животозастрашаващо. Способността на организма да реагира е сведена до минимум.
Съществуват повърхностна адаптационна енергия и дълбинна / дълбока. Първата е непосредствено достъпна, а втората се съхранява като резерва. Състоянието на изтощение след временно изискване към организма е обратимо състояние, но пълното изразходване на всички запаси от дълбока адаптационна енергия е необратимо. След изтощаването на тези резерви настъпва смъртта.
Разпознаване на стреса и неговите симптоми
За целта на нашият анализ ние трябва да разгледаме и последиците от стреса или това как можем да го разпознаем. Разбира се стреса има много симтоми, които ние не можем да обгърнем абсолютно и цялостно, но ще представим някои основни такива с цел улесняване на нашия анализ в бъдеще. Условно можем да разделим симтомите на две групи, като първите са видими и могат да се открият чрез самонаблюдение, а другите са физиологични такива („невидими“), които могат да се установят чрез изследвания или чрез техните вторични явни прояви.
Видими симптоми:
- Главоболие
- Страх и гняв
- Изпотяване
- Загуба на апетит и тегло
- Влошаване на храносмилането
- Безпокойство и нервност
- Сърцебиене
- Тревожност
- Агресивност
- Апатия
- Самота, депресия, умора, ниска самооценка, прекалена възбудимост
Физиологични промени:
- Повишено кръвно налягане
- Повишена температура
- Учестено дишане
- Изострена имунна реакция
- Повишено съдържание на глюкоза в кръвта
- Повишена кръвосъсирваемост
- Колебания в хормоналните нива
В поведенчески план можем да забележим:
- Злоупотреба с алоколох, лекарства, наркотици
- Емоционална избухливост
- Нарастващо тютюнопушене
- Прехранване
- Имулсивно поведение
Искам да се извиня за моето явно нетърпение, за възможните ограничения и непълноти в своя анализ и за дългите на пръв поглед прелюдия, през които трябваше да преминем заедно по пътя на нашия анализ. От самото начало аз имах желанието да представя своята гледна точка и отговор на основните въпроси занимаващи така яростно моето съзнание, но анализът трябваше да премине дългия и не толкова лек и плавен път през бурните води на две стремглаво течащи реки – стрес и насилие. Беше необходимо да преминем през понятията, теориите, спецификите, значението и последиците от тези два феномена, за да можем сега заедно да отговорим на тегнещите над нас въпроси за динамичното отношение между стреса и насилието.
За съжаление, може би тази заключителна част ще породи повече въпроси от колкото отговори, но това е и опасността, която носи всяко критично и изследователско мислене.
Всички ние виждаме приликата във физиологичната реакция на организма на стрес и насилие, виждаме също така и приликата в поведенческите реакции на подложените на стрес и насилие личности. Но тогава какво е различното между насилието и стреса? Разглеждайки понятията сами по себе си, можем да заключим, че стресът е по-общото понятие, по-голямото такова, можем да кажем че насилието е винаги стрес, но нямаме ли винаги и насилие когато имаме стрес? Дали насилието не е изкуствено създадено понятие дотолкова, доколкото е необходимо на обществото за идентифициране на физическо лице извършител на дадено действие за целите на наказанието. Нямаме ли насилие на природата над нас самите? Не извършваме ли насилие върху самите себе си по начин, който не класифицираме или съзнателно не искаме да признаем като такъв, но предизвикващ съответно същите физиологични и психични реакции и имащ същите поведенчески последици? Сравнявайки физиологичният отговор на нашето тяло на това да си в дискотеката и това да те гони куче, ние откриваме, ако не абсолютно тъждество, то поне завидна еднаквност, с изключение на един момент – когнитивният. Но дали тази разлика, тази когнитивна оценка ни подпомага в конкретния случай или ни заблуждава и то фатално. Дали много от това, което смятаме, че харесваме и ни носи удоволствие не е и нещо което ни насилва без ние дори да съзнаваме?
Валентин Бояджиев 