Жертва ли е жертвата на домашно насилие?

От Валентин Бояджиев – психолог

 

       Темата за домашното насилие, като че ли нашумя изключително много в последните години. Може би по-добрите закони, свободната воля на човека, чувството му за лична неприкосновеност и множество други фактори са причината тази тема да стане актуална в последните години. Сякаш хората говорят малко по-свободно за това, успяват да търсят и намират помощ, сякаш хомота на врата им е станал с килограм по-лек и човек съумява да се огледа ту наляво, ту надясно и да потърси своите възможности и права. Това съвсем не означава, че сме се освободили или преборили домашното насилие или че за всяка жертва има справедливост от закона и психологична подкрепа от институциите или други неправителствени организации. Това съвсем не означава, че всеки човек търси или намира помощ. Все пак трябва да се замислим над факта, че домашното насилие не е новообразувал се феномен, нито е нещо „модерно“. Ако се обърнем към историята и филогенезата, ще открием, че въпроса за домашното насилие е толкова стар, колкото и дома като институция и символ – символ на семейството, символ на съжителството, символ на социума и културата. Можем да открием своебразен облик на този феномен в старите, запазили се традиции на откъснатите от цивилизацията племена (като изрязването на срамните устни на малките момиченца и зашиването на вагиналния отвор и отварянето му отново по време на „първата брачна нощ“ и т.н). Та обособявайки този феномен като стар колкото самия социум, ние насочваме поглед над тема, която в последните години набира интензитет, темата за жертвата на домашното насилие и дали тя е „просто“ жертва.

         Изложението на тази тема може да обхване огромен обем информация и страници, разглеждайки отначало самите понятия за „жертва“, „насилие“, „дом“ и „домашно насилие“, след това различните комбинации от условия, причини и фактори обуславящи жертвата на домашното насилие като такава. Можем да разглеждаме несъзнаваното желание и търсене на насилника от жертвата, мазохистичните садистичните и мазохистичните тендеции в несъзнаваното, динамиката, „танца“ между насилника и насиления и тяхната размяна на роли и дори изпълнението на двете роли от една и съща личност едновременно, а защо не и от двете личности едновременно. Можем също така да разглеждаме къде е границата на дома и домашното насилие – дали това означава „у дома“ или е по-скоро свързано с лицата извършващи тази дейност и прочие. Но за целта на нашия анализ, аз ще избера друга посока – една от многото. Ще се абстрахирам от всички други толкова интригуващи и податливи на анализ особености на темата и ще тръгна по посока на преживяването на жертвата на домашно насилие и това ще е определящо в анализа, за това дали жертвата е жертва в своята същност и абстракция и своята конкретика. Не изключвайки нито една друга важна особеност от горе изложените, взимайки предвид това, че жертвата не е само и единствено жертва, ние вървим напред в анализа. Тук срещаме и първото противоречие в така започнатия анализ – от една страна закона казва: „домашно насилие е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личната свобода и на личния живот, извършено спрямо лица, които се намират или са били в семейна или родствена връзка, във фактическо съпружеско съжителство или които обитават едно жилище.“ , а от друга страна стой психологичния въпрос за това какво е домашно насилие, до къде се простира и дали само горе изложените лица и местообитания имат фактическа важност и значение за психичното преживяване на домашното насилие. Тук можем да споменем и знанието от социалната психология, че семейството (символ на дома и обратното дома символ на семейството) не е само и единствено роднините, семейството като институция или фактическото съпружеско съжителство. Човек може и има правото да усеща всеки за свое семейство и това в неговата психична реалност е също толкова истинско колкото и това което е указано по документи, а дори понякога и повече. Но следвайки целта и пътя на поетата от нас анализ на темата, ние ще разглеждаме „дома“, „семейството“, „домашното“ в широкия смисъл на думата. И така… нека разгледаме преживяването на домашното насилие. Както можем да предположим това е един интимен психичен процес, които се обуславя само и единствено от личността, която го преживява. Реалността на неговото преживяване в случайте когато няма психична болест или органично увреждане, което да помрачава съзнанието, е абсолютна и необорима. Човек преживял се като насилен, той неминуемо е насилен. Но това поражда редица въпроси и проблеми. Срещаме такива в моментите когато закона се разминава със субективните представи и преживявания и тогава ние не можем да намерим справедливост от него. Също така се повдига и проблема за това, че всеки човек има различен праг на чувствителност, различни психични образи за това кое е и кое не е насилие, различен опит и прочие и това определя неговата търпимост, неговото емоционално преживяване като такова, неговото когнитивно разбиране и волево отреагиране. Тук можем да приведем множество примери в защита на нашата теза, като ще открием, че различни хора са претърпели много от описаните в научната литературата и дори закона „посегатества“ но не са се преживели като жертви поради една или друга причина, а други са претърпели в очите на останалите минимални по загуба или влияние събития и са се преживели като такива. Въпросът, който стой пред нас е „Кои сме ние, че да решаваме кое и кога е домашно насилие и кой е жертвата?“. Трябва да се примирим пред невъзможността за съпоставяне на човешките преживявания едно с други и приравняването им към някаква определена скала или норма. Трябва да се примирим с уникалността, важността, ценността и значението на индивидуалното преживяване на отделната личност и да приемем неговото преживяване за абсолютно и неминуемо. Това съвсем не означава, че законите трябва да се съобразяват абсолютно и само с индивидуалното и уникалното, да разглеждат единствено психичното, но не е фактите от реалността, тяхната обществена опасност и прочие. Това означава само и единствено, че като жертва може да е всеки, който се преживява като такава. Разбира се, стоят множество въпроси пред тази гледна точка, свъзани със самото преживяване като такова, до колко можем да разчитаме, че човек го осъзнава и успява да го измери правилно и адекватно, но този въпрос не е обект на дадения анализ и затова моля да бъда извинен, ако не съм го развил.

         Множество професионалисти, учени, практици, законодатели и прочие са разглеждали и ще разглеждат този въпрос много по-задълбочено и в доста по-голям обем и стойност от мен самия. Но тук, аз се опитах да насоча вниманието Ви към една особеност, а именно преживяването на личността и особеното му по мое мнение стойност и значение  и моля за вашето извинение, ако не съм бил абсолючно изчерпателен и последователен в своя анализ, но все пак съм ограничен от своите познания, разбирания и собствените си мисли. Както се казва – човек е затворник на собственото си съзнание и е обречен да възвишава и идеализира собствените си мисли.

 

Ако статията Ви е харесала:
Харесайте facebook страницата ми!
Намерете ме във linkedin!
Абонирайте се за канала ми в youtube!
Благодаря Ви! Лек и успешен ден! Поздрави ВБ!
Advertisements