Съществуване и несъществуване. Равнища на съществуването.
От Валентин Бояджиев – психолог и диетолог
Пребиваване
Съществуването на всяко нещо се изразява преди всичко в отделността му от съществуването на всяко друго нещо. Отделното съществуване е дистанцирано от всяко друго отделно съществуване и именно поради това всяко нещо преди всичко е налице в света. Предметната наличност на всяко нещо е първият белег на неговото съществуване тъкмо поради отделността на това съществуване, поради невъзможността му то да бъде съществуване на нещо друго. В този смисъл всяко съществуване е пребиваване, сиреч –даденост, наличност. В пребиваването няма никаква същностност, то е елементарната отделна предметна наличност на нещата.
Присъствие
Следователно, пребиваването е изначалният необходим момент на съществуването, макар че съществуването не се изчерпва само с него. Нищо не съществува само като наличност и отделност. Заедно с това всяко нещо е във връзка с останалите неща именно като съществуващо, т.е. нещата съществуват не само в собствената си наличност, но и по отношение наличността на другите неща. Ако в аспекта на пребиваването нещата са само налице, то в случая те са при и със другите неща. В този аспект съществуването еприсъствие, което ще рече, че освен налични, нещата са и функционални, т.е. проявяватсвоето съществуване в отнасянето си към другите съществуващи неща.
Преживяване
Преживяването като специфично за човешкото съществуване.
Наличността и функционалността, отделността и отнесеността, изолираността и свързаността, а с всичко това – пребиваването и присъствието – са равнищата, които изчерпват всяко отделно съществуване. Въпросът се състои в това, че пребиваването и присъствието не изчерпват човешкото съществуване. Зад тях, а това значи в дълбочината на човешкото съществуване, в неговото ядро, има нещо, което “улавя” и “регистрира” пребиваването и присъствието, а в неговото поле последните придават друго измерение на самото съществуване. Това равнище, което е недостижимо за останалия предметен свят, се нарича преживяване.
Субективност на преживяването
Пребиваването и присъствието обуславят съществуването като “съществуване-в-света”. Всяко нещо пребивава в макросвета като самоизолирано, а присъства в микросвета като свързано с останалите неща. В това има някаква “външност”, някакво “безразличие”именно към пребиваването и присъствието. Всъщност преживяването е способността пребиваването и присъствието да бъдат “регистрирани” отвътре, което им придава едно друго – субективно, измерение.
Ето защо човек е не само наличен като телесност и функциониращ като организъм, той е причастен към собствената си наличност и функциониране. Тази причастност е в способността да се “улавя” релативността на самата наличност, измерението на живота като пребиваване “от-до”. Така погледнато, преживяването е отнасянето (не винаги осъзнато и осмислено, не винаги ясно и отчетливо) към своето собствено съществуване – нещо, което липсва в предметния свят и при другите живи същества. В този смисъл преживяването се характеризира със строга индивидуалност и интимност, тъкмо защото принадлежи само на индивида и само той има достъп до него.
Непосредственост на преживяването
Преживяването е ядро на човешкото съществуване поради това, че е непосредствено,недистанцирано. Човек не може да дистанцира нито него от себе си, нито себе си от него, той не може да го “делигира” другиму, защото то е негово и на никой друг. От това интимно “насаме със себе си” той няма как да избяга; той може да подари, предостави, да отдаде на всеки друг много неща (предмети, идеи, знания, имоти, пари, собствената си телесност или жизнени сили), освен непосредственото, интимно и неповторимопреживяване на своя собствен живот.
Следователно, преживяването е ядро именно на човешкото съществуване, без в това обаче да има каквато и да било субстанциалност. Една такава постановка до известна степен отговаря на екзистенциалисткото разбиране за съществуването, но аспектът върху който се акцентува е малко по-различен.
Екзистенциализмът (от немски: die Existenz – съществувание, живот) може да се определи в най-общ и популярен смисъл като философия на съществуването. Въпреки разликите в доктрините на водещите философи екзистенциалисти, те имат нещо общо – възприемат човека като субект (а не като обект на изследването си), не само като мислещ субект, а по-скоро като действена, чувстваща, жива човешка личност заедно с условията, при които съществува тази човешка личност, като отправна точка на своите философски разсъждения.
Фундаментална идея за екзистенциализма е мисълта на Сартр от книгата му „Екзистенциализмът е хуманизъм“, че при човека „съществуването предшества същността“. Човек се ражда, тоест започва съществуването си без да притежава същност. Същността на човека се формира като сбор от неговите избори. „Човек е осъден да избира“. Във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира (как да постъпи във всяка една житейска ситуация). Всеки негов избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. Така стигаме до разбирането на екзистенциализма за свободата.
Проблемът „съществуване и същност“ е централен за екзистенциализма.
Според същността и съществуването си във вселената има три вида обекти:
- нещата от природата – при тях съществуване и същност съвпадат;
- нещата сътворени от човека – при тях същността предхожда съществуването, идеята за тях се ражда преди те да бъдат сътворени;
- човекът – при него съществуването предхожда същността, защото за разлика от животните същността му не се свежда до неговата анатомия и физиология.
Той се появява на земята, и чак след това се самоопределя. Първоначално той не притежава същност, но после сам решава какво да прави и създаде от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин екзистенциализмът придава на човек цялата отговорност на неговото съществуване, но отбелязва и дадената му свобода за сътворение на себе си и света около себе си.
Валентин Бояджиев 