Феноменология и Екзистенциализъм
От Валентин Бояджиев – психолог и диетолог
ФЕНОМЕН (според Хайдегер: „само-чрез-себе-си-себе-си-показващо“) – непосредствено дадената в съзнанието структурна цялост на възприетото, която е едновременно с това и съдържанието на съзнателните интенционални актове; структурен елемент на потока на съзнанието, който се подчинява само на интенционално описание, но не и на обективно измерване, понеже е уникална, несравнима с нищо друго единица опит. Виждането и описанието на чистия феномен става възможно посредством феноменологичната редукция. Принципно феноменът може да бъде схванат като:
– проявяващ се предмет (дескриптивна психология, т. е. описателна феноменология);
– предмет в сферата на човешките представи;
– предмет, имащ качеството на корелат на субективната система от представи, както е във феноменологичната психология;
– интенционалния смисъл на предмета, както е при интенционалния анализ на съзнанието;
– смисълът на предмета при методическо провеждане на неутрализацията на тетичните актове на съзнанието чрез феноменологичната редукция (Хусерл най-често има предвид това значение).
Едмунд Густав Албрехт Хусерл (8 април 1859 г. – 28 април, 1938 г.) е немски философ. Роден през 1859 г. в с. Попице (Моравия, в Австро-Унгария); завършва образование във Виена и започва работа като асистент по математика при един от най-големите математици на XIX в. – Вайерщрас. Чисто математическите проблеми придобиват за Хусерл философско-логическо значение и на тяхното решение са посветени изследванията, които той започва през началото на века. Те го отвеждат до традиционната философска проблематика, на чието преосмисляне Хусерл посвещава не само жизнения, но и професионален път.
Основни произведения: „Логически изследвания“ (в три тома, две части – 1900 и 1901); „Идеите на една чиста феноменология и феноменологична философия“ (1913); „Формална и трансцендентална логика“ (1928); „Картезиански размишления“ (1931); „Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология“ (1936). Основоположник на феноменологията, разглеждаща философията като строга наука. Един от най-влиятелните мислители на ХХ век.
Прогамата на Хусерл изсисква философът да се въздържа от прибързани тълкования на света, а да се ограничва с аналитичното непосредствено разглеждане на нещата, така както те са явяват на съзнанието. Феноменологическата си философия Хусерл си разгръща не толкова като лектор, колкото пишейки. Той оставя десетки хиляди страници архив.
Сред учениците му най-известен без съмнение е Мартин Хайдегер, но той оказва влияние и върху значими френски философи като Жан-Пол Сартър, Морис Марло-Понти и Мишел Анри. Сред другите му ученици са Едит Щайн и Роман Ингарден. Алфред Шютц оползотворява импулса на Хусерл в социологията. Преводач и читател на Хусерл е Жак Дерида. Макс Шелер също изпитва влиянието му макар никога да не е бил негов ученик.
Основни идеи:
Философия
Хусерл си поставя амбициозната задача да превърне философията в точна наука. За целта той се нуждае от (1) абсолютна основа и (2) изследователски метод позволяващ напредък на изследването.
Cogito
Хусерл намира абсолютен фундамент в идеята за cogito, която заема от „Картезианските медитации“ на Декарт. Тази идея е абсолютен фундамент защото:(1) е принципа върху който се основава всеки опит, (2) не се основава на друг принцип (което би довело до безкрайно снемане) и (3) е универсален, споделян от всички хора.
Веднъж намерен фундамента обаче остава да се намери и метода за изграждане на точна наука.
Същностите
Поставяйки в основата на тази наука идеята за cogito, в центъра на изследванията на Хусерл по необходимост застава съзнанието. Както във „Феноменология на духа“ на Хегел, Хусер възприема понятието феноменология за своята наука занимаваща се със съзнанието (една от малкото прилики между двамата).
Феноменологията на Хусерл се занимава с феномените в съзнанието, но за да бъдат достигнати те е необходимо да се достигне до самите неща, да се опишат така както се появяват в съзнанието. Така истинското познание е познание за същностите.
По примера на Платон, Хусерл нарича същности универсалните структури, които феноменологията трябва да изолира на базата на cogito. Като възприема една от най-старите концепции във философията, Хусерл заявява принадлежността си към философката традиция, чиито цели има намерение да осъществи. Ако философията е проект за разкриване на рационалната структура на света, то феноменологията е тази, която разполага със средствата за реализиране на този проект.
Епохе
Следва въпроса как да се изолират същностите на базата на обикновения опит на съзнанието (опит, който Хусерл често определя като „наивен“), щом този опит е винаги частичен. Как да се изведе универсалното от частното без да се засгне от оценъчност?
За да разреши този парадокс Хусерл предлага идеята за епохе (от гръцки: εποχη), която принадлежи на същата философска традиция. Този термин използвали скептиците в смисъла на въздържание от оценка. За Хусерл епохе се състои в отстраняването (по думите на самия Хусерл „посртавянето в кавички“) на всичко частно, преживяно от съзнанието, след което ще остане само универсалната структура.
Интенционалност
От методологическа гледна точка, идеята за епохе отпраща към друг основен елемент на феноменологията, също толкова важен колкото и cogito – интенционалността. Тази концепция Хусерл взима от учителя си Франц Брентано. С нея се отбелязва насочеността на съзнанието, което не съществува по начина, по който физическите обекти. Накратко, интенционалността е концепцията разграничаваща физическия свят от психическия, света на съзнанието.
Съзнанието не е кутия, в която влизат образи, възприятия и т.н., а визия (интенционална визия), която във всеки един момент дава смисъл на нещата. Така възприемането на една ябълка не се състои в представата за ябълка. Визираният обект (ноема) ще е същия, но не и акта на визирането му.
Феноменология
ФЕНОМЕНОЛОГИЯ (гр. phainomenon – проявяващо се, logos – слово, знание) – философска и психологическа дисциплина, която изучава феномените и смислите. В зависимост от разбирането за природата на феномена, бива:
– описателна (дескриптивна), когато изучава методите на описване, които се прилагат при естествената нагласа на съзнанието; ограничава се до „сферата на преживяванията според тяхното реално съдържание“ (Хусерл);
– светска (mundane от лат. mundanus – светска) – отнасяща се до „реалните“ феномени, когато не е проведена феноменологична редукция;
– ейдетична – „интуитивно-априорна наука“ (Хусерл), изследваща универсалните същности (ейдосите), техните структури и отношения (възможна е само след провеждането на ейдетична редукция);
– херменевтична– разкрива смисъла на феномените чрез тяхната интерпретация;
– конститутивна– изследва процесите на конституиране на феномените (смислите) в съзнанието; специално конститутивната естествена нагласа/установка (А.Шютц) – изследва процесите на индивидуалното съзнание, участващи в осмисленото конституиране на социалните отношения на човека;
– трансцендентална– анализира ролята на трансценденталната субективност в познанието и дейността на човека (възможна е само след провеждането на трансценденталната редукция);
– структурна (Г. Ромбах) – изучава структурите, гещалтноидентични за съзнанието и реалността;
– „космологическа“ (О. Финк) –изследва проблемите на светогледите или схващанията за света;
– натуралистическа (М. Фарбер) – според нея, феноменологичният метод трябва да се прилага при научните изследвания като предварителна, чисто описателна методологична процедура. ,
Феноменологията е философия на преживяването. За феноменологията крайната точка на всяко значение и всяка стойност е живото преживяване на хората. Задачата на философа е да опише структурата на преживяването, в частност съзнанието, въображението, отношението с другите живи същества и ситуираността на човека в обществото и историята.
Основоположник на феноменологията Едмунд Хусерл. Много от философите на XX в. в една или друга степен са негови ученици: Мартин Хайдегер, студент, а след това и асистент на Хусерл, Макс Шелер, Ханс-Георг Гадамер, Жан-Пол Сартр, Морис Мерло-Понти, Алексей Лосев.
Защо е тъй влиятелна феноменологията? В какво се състои очарованието на този метод?
Призивът на Хусерл е „Назад към самите неща!“. Философията трябва да напусне отвлечените и безжизнени конструкции, в които са я отвели много от учениците на Кант и Хегел в края на XIX и началото на XX в. Тя трябва да ни възвърне цялото богатство на света, да обхване всяко негово явление.
Според Едмунд Хусерл феноменологията се появява в отговор на необходимостта от една съвършено оригинална философия. Това е необходимост от философия, която се стреми чрез радикално изчистване на смисъла и мотивите на философските проблеми да проникне до тази първична основа, върху която тези проблеми трябва да намерят истински научно решение.
„Науките за чистите факти превръщат хората в голи факти.“
Е. Хусерл, Кризата на европейската наука и трансценденталната феноменология.
Екзистенциализъм
Екзистенциализмът (от немски: die Existenz – съществувание, живот) може да се определи в най-общ и популярен смисъл като философия на съществуването. Въпреки разликите в доктрините на водещите философи екзистенциалисти, те имат нещо общо – възприемат човека като субект (а не като обект на изследването си), не само като мислещ субект, а по-скоро като действена, чувстваща, жива човешка личност заедно с условията, при които съществува тази човешка личност, като отправна точка на своите философски разсъждения.
Фундаментална идея за екзистенциализма е мисълта на Сартр от книгата му „Екзистенциализмът е хуманизъм“, че при човека „съществуването предшества същността“. Човек се ражда, тоест започва съществуването си без да притежава същност. Същността на човека се формира като сбор от неговите избори. „Човек е осъден да избира“. Във всеки един момент човек е изправен пред правото и отговорността си да избира (как да постъпи във всяка една житейска ситуация). Всеки негов избор формира неговата същност. По този начин човек е напълно свободен да бъде това, което е избрал. Така стигаме до разбирането на екзистенциализма за свободата.
Проблемът „съществуване и същност“ е централен за екзистенциализма.
Според същността и съществуването си във вселената има три вида обекти: нещата от природата – при тях съществуване и същност съвпадат; нещата сътворени от човека – при тях същността предхожда съществуването, идеята за тях се ражда преди те да бъдат сътворени; човекът – при него съществуването предхожда същността, защото за разлика от животните същността му не се свежда до неговата анатомия и физиология.
Той се появява на земята, и чак след това се самоопределя. Първоначално той не притежава същност, но после сам решава какво да прави и създаде от себе си. Човек е само това, което избере да бъде, откъдето идва и важността на избора. По този начин екзистенциализмът придава на човек цялата отговорност на неговото съществуване, но отбелязва и дадената му свобода за сътворение на себе си и света около себе си.
Валентин Бояджиев 