Приятелство
От Валентин Бояджиев – психолог и диетолог
Приятелство – на български от думата приятно и думата приет. Тъкмо в приятелството човек показва себе си такъв, какъвто е: проявява характера си и способността свободно да определя и спазва нормите на своето поведение.
Историческо развитие на идеята:
-
През Античността – Емпедокъл говори за „дружбата“ и „враждата“ като за движещи космически сили. Други древни философи обясняват привличането в природата със сходствата и формулират основния принцип на всяко привличане: „подобното по необходимост е приятелски настроено към подобното“. Сократ измества фокуса на приятелството към душата на човека и по думите на Платон, той го представя като ценност, която се изгражда най-напред в основите на личността. За Епикур и стоиците приятелството е свободната връзка на тези, които живеят, мислят и чувстват заедно. За Аристотел приятелството е нещо умерено и се намира между „ласкателството“ и „неприязънта“, то е „нравствено прекрасно“.
-
Християнството – разглежда приятелството най-вече като братолюбие, основано на обща вяра. Тук фокусът се измества от кръвното родство към родството по избор. Говори се за проявяването на милосърдие, великодушие и добросърдечност в приятелството и от там философи като Паскал и Лабрюиер отнасят темата за приятелството към сърцето.
-
16-17 век и моралистите – разглеждат приятелството главно в поведенчески план. Монтен говори за емоционалното, близо общуване, а Ларошфука се насочва към най-типичното в мисленето и поведението на хората.
-
Епохата на Просвещението – основава се на вярата в силата на разума и от там фокуса на приятелството се измества към „разумния егоизъм“. Утилитаризмът говори за приятелят като средството, чрез което се постига целта, или в най-добрия случай онзи, този, който осигурява душевния уют. Немските романтици мислят, че човек е носител на идеалния „образ“ на приятеля, които търси онзи друг „образ“ подхождащ на него.
Валентин Бояджиев 