Неофройдизъм. Идеи и възгледи на Ерих Фром (1900-1980).
От Валентин Бояджиев – психолог
След смъртта на Зигмунд Фройд в Лондон възниква въпросът: Къде е Зигмунд Фройд и къде е психоанализата? Тя (психоанализата) намира своята истинска родина след Втората световна война на територията на САЩ. Получава първите си сериозно критики, въпросителни и апострофи. От къде идват те?
- Появява се нов тип болен човек – американските болни не са викторианските момичета на Зигмунд Фройд.
- Американецът иска бързо да бъде излекуван.
- Американската антропология, социология и философия изказват някои несъгласия с основните тези на Зигмунд Фройд.
На психоанализата и трябва друга гледна точка за човека, нужен е бил друг фройдизъм. Изразители на този нов фройдизъм стават личности като Ерих Фром, Катрин Хорни и Хари Съливан.
Най-големото лице на неофройдъзма е Ерих Фром. Можем да кажем, че той единствен изследва морала като източник и инструмент за обяснение на психични факти и явления.
Неофройдистите ориентират психоанализата към социологизация. Според тях психоанализата не може да се развива и функционира без верен възглед върху човека. Без да погледнем на човека като на социално същество, не може да се разбере източника на неговата невротичност. Ерих Фром поглежда по друг начин на природата на човека. В своите възгледи на тази тема той урежда среща на двама гениални мислители – Карл Маркс и Зимунд Фройд. Прави непартиен прочит на Маркс и казва, че той (Маркс) е изследвал диктатурата на обществото върху човека (зависимостта му). За Зигмунд Фройд казва, че изследва диктатурата на инстинкта върху човека. Така Фром стига до идеята, че човек е заложник на двама диктатори.
Отвън ни преследват другите и не можем да избягаме, а отвътре инстинкта и не можем да си забраним да сме гладни. Човек има дуалистична природа (биологично и културно същество, но има социална същност). Не е възможен без връзки с други хора. Биологичните ни качества трябва да ни приспособяват и към новата ни природа (обществото).
Така върху този възглед Ерих Фром изгражда своето учение за социалният тип характер. Според него всяко общество изгражда у повечето свои хора определен тип характер, който е необходим, за да поддържа икономическата структура на самото общество.
На места можем контекстово да срещнем идеята на Фром, че няма морален прогрес. Срещаме идеята за фрустрацията като осъзнаване у човека, че никога не може да рещи даден проблем. Тази фрустрация води или до депресия или до агресия.
Големи теми в неговото творчество са:
- „За агресията и насилието“.
- „За свободата“ – оформена върху едно противоречие – „От век на век хората стават все по-свободни, но успоредно с това губят сигурност за живота си.“ Ерих Фром. Свободата има стойност когато имаме сигурност за живота си.
- Гравитира около проблема „Можем ли да променим природата на човека?“.
- Темата за любовта „Изкуството да се обича“ – за различните видове любов.
Валентин Бояджиев 
Здравей, хареса ми това, че се опитваш да обясняваш идеите на разни психоаналитици. Особено пък съм изненадан, че все още някой мисли за Ерих Фром, тъй като идеите му имат голямо бъдеще. Като цяло описанието ти е точно, но има няколко момента, които бих искал да коментирам: По отношение на това „Така Фром стига до идеята, че човек е заложник на двама диктатори. Отвън ни преследват другите и не можем да избягаме, а отвътре инстинкта и не можем да си забраним да сме гладни.”. Дотолкова, доколкото е ясно, че не можем да си забраним, че сме гладни това е нещо естествено и не мисля, че има нужда да се опитва като негативно. Така написано внушава, че човек е притиснат от негативни неща от двете страни, но Фром не разсъждава така. Никъде в неговото творчество няма да откриеш такава трагична дилема. Всъщност Фром вярва, че ако няма изкривяващи условия човек би се развил продуктивно (продуктивен социален характер), само когато има наличието на изкривяващи условия, които до такава степен му попречат да изяви себе си, само тогава настъпва алтернатива, която е трагична: Ако не мога да надмогна живота като го създавам и развивам, тогава ще го надмогна, като го унищожавам и задушавам.
По отношение на „Биологичните ни качества трябва да ни приспособяват и към новата ни природа (обществото).” Новата ни природа или по-точно заместителят на нашите изгубени инстинкти е характера ни, а не обществото (Виж „Човекът за самия себе си“, с. 76-77) Социалният характер се появява като приспособяване за живота в дадено общество, но той е заместителя на инстинкта или втората ни природа, а не самото общество.
„На места можем контекстово да срещнем идеята на Фром, че няма морален прогрес.” – Би ли ми посочил, къде Ерих Фром контекстово е подсказал идеята, че няма морален прогрес? Цялата книга „Човекът за самия себе си“ е основана точно на идеята за етиката и как можем да изведем ценности, които да имаме предвид, когато оценяваме човека или по-точно казано самите себе си.
Това твърдение „Човек има дуалистична природа (биологично и културно същество, но има социална същност).“ може би ми е най-неясното от всички. Фром не смята, че имаме дуалистична природа, а че природата на човека е определена от неговата уникална човешка ситуация в света – да бъде едновременно вътре в природата и извън нея, изгубил своите първични връзки, той трябва да намери други. Природата му по-скоро се „състои“ от екзистенциалните противоречия, които току-що споменах (има и още). Второ, описаното в скобите няма как да води до дуализъм, защото културно същество и социална същност са от една и съща страна. Човек винаги създава културата заедно с други хора и по тази линия на размисъл културата е част от социалната същност. Действително човек е и биологично същество, но това не е дуализъм, а противоречие, което трябва да разреши.
ХаресвамХаресвам
Великолепен коректив! Благодаря Ви за него! Когато пиша очерци, статии или друг вид материал, част от информацията е излязла директно от творчеството на психолога/философа/автора, друга е моя идея, мисъл и спекулация, мой прочит.
В момента с двамата диктатора, идеята не е толкова да се разглеждат като два негатива или трагична дилема, а като неоспорим факт в природата на човека (биологично и социално).
За втората ни природа – обществото – разбира се, че характерът е втората природа, но характерът се формира благодарение и посредством обществото. Идеята, че втората ни природа е обществото е съпоставка с „първата“ природа – самата биология (природното). Правя един повторен паралел между социално и биологично.
За това, че няма морален прогрес – успявам да доловя, като че ли една тъга успоредно течаща с надеждата и вярата спрямо съвременния човек в книгата му „Да имаш или да бъдеш“, но все пак това е един мой прочит на тази книга.
За дуалистичната природа на човека (културно-биологично) – мисля никой не може да отрече тази дуалност в природата на човека, а допълнението за социалната същност е свързано с това, че дуалността (биологично-култуно) единствено може да се репрезентира и разгръща в социум и социални взаимоотношения. Арената, на която се разгръща и репрезентира е социума и именно това прави човек да има социална същност.
През цялото време в статията правя непрестанен един паралел между биологично и социално, разбира се заедно с моралното тъй като според мен е един централен момент в творчеството му.
Отново благодаря за коректива и дискуса. Винаги е удоволствие да обмениш идеи и градивна критика!
ХаресвамХаресвам
Здравей, радвам се, че така прие коментарите. Много често ми се случва, като дам някаква критика с добро желание, да се получи обратното. Разбира се, ти си прав, че характера се формира в обществото. Паралелът между първа и втора природа трябва да бъде внимателен, защото Фром смята, че ние сме изгубили до голяма степен инстинктите си, така че буквално сме изхвърлени от природата, ние сме чудакът на природа или както е на английски оригинала freak of the nature. Това се дължи на липсващите инстинкти, които да ни казват как да действаме. Характерът поема тази функция и това е възможно поради другата част – увеличилия се неокортекс, което е характерно само за човека. Този увеличен неокортекс дава възможността на човека да види бъдещето си – смъртта – да развие въображение и възможността да общува чрез символи. Тоест ние не говорим толкова за дуалност, която по мое мнение винаги предполага някакво противопоставяне на първата и втората природа, ако мога да използвам този израз, колкото за противоречие, което изисква разрешение. Но това противоречие не е противопоставяне, не е антагонизъм, а нещо, което трябва да намери удовлетворително решение и тук Фром достига до идеята за екзистенциалните потребности, които стоят в основата на човешката природа.
Колкото до това – „За това, че няма морален прогрес – успявам да доловя, като че ли една тъга успоредно течаща с надеждата и вярата спрямо съвременния човек в книгата му „Да имаш или да бъдеш“, но все пак това е един мой прочит на тази книга.“ Смятам, че си успял да доловиш правилно нещата. Действително в последните години от живота си Фром започва да се разочарова от това, което става в света и особено в САЩ. Неслучайно си го доловил това в една от последните му книги „Да имаш или да бъдеш“. Подобно чувство има и в „Революция на надеждата“. Реагирах на това, което си написал за морален прогрес, защото така, както си го сложил само в едно изречение без пояснение, определено може да доведе до объркване на читателя, защото може да си помисли, че Фром възприема, че няма такова нещо като морален прогрес. Ето, аз като читател така си помислих, когато го прочетох и за това ти писах това нещо. Когато човек се опитва да анализира или представи дадени идеи, особено пък, ако не са явни от текста, както е с моралния прогрес, трябва да бъде много внимателен как представя тези факти и да си служи с доказателства. В противен случай може да се получи изкривяване на идеите на автори. Въпреки, че Фром в някои моменти вярва, че хората не се движат много напред, той никога не спира да вярва, а и това е вяра, подкрепена с доказателства, че има хора, които са с продуктивен характер, които се развиват и които милеят за човечеството, точно както той е с такъв характер, Алберт Швайцер, Айнщайн.
Ще се радвам да продължим дискусията си по различни теми.
ХаресвамХаресвам
Според едно древно предание, когато запитали жрицата на храма в Делфи, Сибила, кой е най-мъдрия сред гърците, тя посочила Сократ. Самият той изключително се озадачил от думите на жрицата и предположил, че те имат нужда от тълкува и така той решил да сравни своята мъдрост („Аз знам, че нищо не знам“) с мъдростта на всички онези, които се славели като мъдри хора – поети, политици и занаятчии. Неговият опит показал, че нито един от тях не успял да изясни разумно своите интуитивни истини. Тогава самият той прозрял, че думите на жрицата говорили за това, че истината е непостижима за отделния човек (смъртен), че истината не е МОНОЛОГИЧНА, a ДИАЛОГИЧНА.
Можем спокойно да кажем: „Аз знам, че САМ нищо не знам“.
С това изразявам своята благодарност за обогатяващият ни дискус и удоволствието, с което очаквам следващия ни такъв!
ХаресвамХаресвам