Кратко въведение в психологията
Лекция по психология
„Себепознание и сексуалност“
От Валентин Бояджиев – психолог
Във втората от седемте лекции от поредицата „Кратко въведение в психологията“ ще спрем поглед над:
- Възникване и развитие на детския организъм
а) Развитие в утробата на майката
б) Животът след раждането - Етапи в личностното развитие
- Интелектуално развитие на личността
- Поглед към любовта
- Първоначалните впечатления
- Какви хора харесваме?
- Сексуалността
а) Полова структура на личността
б) Сексуалната революция
1. Възникване и развитие на детския организъм
- Развитие в майчината утроба
- Живот след раждането
Развитие в майчината утроба
За признаците на живот, ние можем да говорим още когато наблюдаваме сперматозоида и неоплодената яйцеклетка. А полът на детето се определя още при самото оплождане. След оплождането следват множество клетъчни деления на зиготата и диференциране във формата и функциите на зародиша в продължение на 10 лунарни месеца, всеки от по 28 дни или казано по друг начин около 9 календарни месеца.
Към края на втората седмица започва образуването и диференциацията на отделните органи.
През третата седмица сърцето вече тупти.
В края на първите 28 дни зародишът е с размер от само 1 см., но основните органи и системи са вече изградени. Формиран е главният мозък с двете полукълба, както и гръбначният мозък.
Към края на шестата седмица новият организъм реагира на стимули чрез нервно-мускулни движение и рефлекси.
Около деветата седмица може да свива пръстите на ръцете и краката си при докосване.
През първите 16 седмици плодът се характеризира с повишена активност, но след това претърпява спад продължават от 17-тата до 24-тата седмица, чиято цел е съзряването на нервната система и психичните функции. Смята се, че детето е неспособно да оцелее, ако бъде родено преди 23-тата седмица, тоест около 5 месеца и 3 седмици.
Между шестия и осмия лунарен месец плодът отново е в активно състояние като се наблюдават хващателния рефлекс, координирано задвижване на крайниците заедно или поотделно, поява на биологичните цикли сън-бодърстване.
През последните 6 седмици не настъпват значително промени в развитието на детето. В повечето случай раждането се осъществява не по-рано от 38-та седмица.
Живот след раждането
Още с появата си на белия свят, новороденото проявява интерес към външните обекти и дразнители. Поради силно ограничените си двигателни възможности, сетивната функция и усещания са силно повишени, удивително добре развити и координирани. А относно уникалността на самите човешки сетивни способности, те могат да функционират още дори преди раждането.
Всяко новородено притежава някои вродени моторни рефлекси и умения, като например хващателния рефлекс, реакцията на болка и затварянето на очите при силна светлина. Хващателният рефлекс на новороденото е толкова силен, че то има способността да увисне с цялата си тежест, държейки се само с едната си ръка!
Към шестия месец детето усвоява сядането, а към деветия месец – пълзенето и изправянето. Детето успяват да направят първите си крачки в края на първата година.
Специфика на първите възприятия на детето:
Зрението – в самото начало зрителният свят на детето е замъглен, хаотичен и двоен. Зрителната острота е слаба, поради което то не успява да възприеме обектите ясно, които са на разстояние повече от 6 метра, докато при възрастни това разстояние е около 1800 метра. Поради неспособността на новороденото да фокусира добре погледа си, предметите за него за замъглени и удвоени. Всички тези слабости в зрението на детето биват бързо компенсирани. До третия месец детето вече е решила проблема с фокусирането, а към края на шестия месец неговото зрение не се отличава по нищо от това на възрастния.
Детото притежава вроден инстинкт за самосъхранение.
Слухът и зрението на детето функционират още в утробата на майката на възраст 7 месеца. Още на третия ден след раждането е установено, че детето предпочита гласа на майка си пред всички останали и човешката реч пред тишината.
Самосъзнанието като една от най-висшите психични способности възниква късно, чрез постоянно социализиране и обучение. Смята се, че тази психична способност възниква около 2 годишната възраст. Съществуват и някои изследвания, които предполагат и по-ранната поява на самосъзнанието, а някои дори предполагат за вродено такова.
2.Етапи в личностното развитие
Има много автори разглеждащи личностното развитие, но тук ще спрем поглед над теорията на американската психоложка Шарлоте Бюлер (1893-1974). Тя смята, че истинската същност на човека се изразява в неговите цели, намерения и мечти. Тя смята, че човек в ежедневието си съзнателно или не, извършва действия с цел да постигне мечтите си. В теорията на Бюлер се разглеждат 5 последователни етапа в развитието на личността.
Първи етап – от раждането до 15 годишна възраст. На този етап животът на детето е безметежен. То живее в настоящето и няма ясни очаквания и представи за бъдещето. Детето няма изграден Аз-образ и поради това не е способно да прави ясна самооценка на своите решения и действия. Липсват ясни цели и сериозни планове за бъдещето.
Втори етап – от 15 до 20 годишна възраст. Тук се простират годините на юношеството. На този етап младият човек започва ясно да осъзнава своите потребности, умения и страхове. Аз-образът и самооценката на юношата придобиват някаква завършеност и характерност. Започват и плановете и копнежите за бъдещето, свързани с образование, семейство и професия.
Трети етап – от 20-25 до 40-45 годишна възраст. Този етап се нарича зрелост. Според Ш. Бюлер това е най-богатия и ползотворен период на човешкия живот. Тук зрялата личност има изграден стабилен характер и си поставя реалистични и адекватни цели в личния и обществения живот.
Четвърти етап – от 45 до 65 годишна възраст. Това е етапът на късната зрелост. Тук личността прави своята житейска самооценка и равносметка. Тук се наблюдава или гордост или носталгия по миналото. Личността се захваща с най-сериозните цели от настоящето си.
Пети етап – след 65 годишна възраст. Тук се наблюдават 2 тенденции:
– към изоставяне на всички досегашни амбиции и цели.
– към придаване на смисъл и завършеност на съществуването.
3. Интелектуално развитие на личността
Както при развитието на личността и тук теориите и изследователите на са малко, но ние ще спрем поглед над теорията на швейцарския психолог Жан Пиаже (1896-1980). Той разработва цялостна теория за развитието на мисленето и езика и открива 4 стадия в интелектуалното развитие на личността.
Първи стадий – сензомоторна интелигентност – от раждането до 2 годишна възраст. На този стадии детето опознава света чрез своите сетивни (сензорни) усещания и чрез повтарящи се движения наречени моторни реакции.
Втори стадии – пред-операционален стадий – от 2 до 7 годишна възраст. Тук се наблюдава интуативно, нелогично и силно субективно мислене. Пиаже определя това мислене като егоцентрично, поради невъзможността на детето да разбере, че всеки човек има своя гледна точка спрямо света.
Трети стадий – стадий на конкретните мисловни операции -от 7 до 11-12 годишна възраст. Тук мисленето вече не е толкова силно егоцентрично и субективно. Детето започва да сравнява и класифицира предметите. Започва решаването на различни проблеми и въпроси на мисловно ниво, а не чрез „проба-грешка“. Но тук все още нямам истинско абстрактно мислене.
Четвърти стадий – формално-логическите операции – след 11-12 годишна възраст. Тук юношата използва общи понятия и логически хипотези, характеризиращи абстрактното мислене като такова.
4. Поглед към любовта
Тъй като човек не е безкраен нито във времето, нито в пространството, то той няма и не може да има всичко. Поради своята недостатъчност, той не е в равновесие, той е вечно искащ, вечно търсещ. Това тъй силно търсене и искане, намира своя покой и удовлетворение в прегръдките на любовта и в този смисъл любовта може да ни даде всичко, тя ни причастява към безкрайността. Едновременно унищожавайки самотата, тя успява да запази и така нужното понякога усамотение. Индивидуалността на всеки човек не бива унищожена и обезличена, а именно обратното – тя остава незасегната и пазена тъй като е обичана. Любовта пази уникалността. Любовта както всеки знае причинява както и вълнение, така и спокойствие.
5. Първоначалните впечатления
Осанката, мимиките и жестовете са първите неща, които човек забелязва у хората, а понякога дори понякога само те остават в съзнанието ни, за някой чезнещ и почти забравен от нас човек. Днешният човек обсипва с грижи „фасадата си“. За да избяга от скуката, хвърля по едно око на вестници, телевизионни предавания, намира си някое друго „забавно занимание“, но всичко това по-скоро го забавя, а не го забавлява. Самото му бягство от скуката, като че ли е насочено именно към нея. Това му бягство е обречено на неуспех, защото търсейки по повърхността, човека е неспособен да намери и преживее живия, дълбок и траен интерес. Този интерес завладява творци и изследователи. Те живеят в „изкуството, заради самото изкуство“.
6. Какви хора харесваме?
Жестовете, мимиките и осанката са само едната част от това, което ни впечатлява при общуването ни с другите. Ние успяваме да забележим претенциите на един човек, сговорчивостта му, агресивността му, а дори и понякога неговият темперамент. Хората, които харесваме често навестяват мислите ни, на тях съзнателно или не подражаваме и разбира се търсим тяхната близост. Приема се, че харесваме личности, които са:
– с интереси, ценности и убеждения сходни на нашите
– интелигентни и компетентни в дадена област
– с приятна външност
– добронамерени.
Повечето от изследователите приемат, че различията в интересите, ценностите и убежденията пречат на хармонията в отношенията, тъй като в общуването много често ние търсим не само разбиране, но и съгласие. Ние очакваме сходен мисловен свят и ако го намерим, той ни радва все едно е наш. Затворен в пещерата на своите мисли, човек неминуемо ги привилегирова, смята ги за истини и съзнателно или не е владян от тях. Поради тази причина всеки смята, че именно той е най-близо до „истината“. И така ние харесваме много повече хората, които са съгласни с нас, защото те потвърждават именно тази ни тенденция и това ни успокоява и ни дава още по-голяма увереност. А дори много често, несъгласието води до разколебаване и дори до усещането, че зад него стоят някакви подмолни мотиви.
Интелигентността -„Гениалният човек напомня на природна стихия, то която едновременно се възхищаваме и плашим.“ За да се справят с този проблем, много често обикновените хора сравняват гениалността с лудостта и по този начин сферата на нормалното се опазва от недостижимото и неразбираемото. В ежедневието си хората използват думата „гений“ за най-надарените и интелигентните от нас, но я използват метафорично. Понякога интелигентността и таланта на някой може да е достатъчна причина ние да го харесваме и той да ни се стори привлекателен. Ние ценим неговите съвети и постижение и търсим неговото одобрение. Но много често тези изключителни хора са по-скоро нехаресвани. Нужна е само една тяхна грешка, за да ги харесваме. Защо е така? В грешките няма нищо красиво и привлекателно, но когато такъв човек допусне грешка, той става по-достижим, по-нормален, тяхната грешка чупи оковите на недостижимостта и недостъпността, чрез нея те стават „по-земни“. Грешка допусната от гений го прави по привлекателен, но грешка допусната от по-посредствен и скромен човек, може и много често затвърждава нашето пренебрежително мнение и отношение към него. Ние твърде често сме склонни да прощаваме грешките на гениалните, като им придаваме някаква илюзорна привлекателност, а сме така жестоки и безмилостни към хората, които грешат по често.
Физическата привлекателност – инстинктът и вроденият егоизъм превръщат собственото ни тяло в най-ценения от нас физически обект. Ние много често забравяме, че тялото не е единственото нещо, което притежаваме и също толкова често сме склонни да мислим, че нашата същност се изчерпва с него. В днешното ежедневие малцина вярват, че тялото е „тъмница“ за душата. Обичайният поглед върху тялото е този отвън – това може да го превърне в предмет на научно изследване, природен феномен или обект на желание, но съществува и един други уникален поглед за всеки от нас – погледът отвътре. Понякога чрез тялото си долавяме напрежение или внезапен извор на енергия и сила, понякога лекота, а понякога дори забравяме за съществуването му и до къде се простира.
През по-голямата част от човешката история сексът е тема положена в примката на срама, вината и забраните. Обществото винаги се е опитвало и стремяло да контролира сексуалността. В половото общуване са вплетени както биологични инстинкти и психични влечение и копнежи, така и социални норми.“Социалните норми на културата са предназначение да регулират или потушават стихийните еротични импулси на Натурата.“ За средновековното мислене сексуалността отвсякъде граничи с греха. Любовта е едноизмерна, тя е изцяло духовна и е отграничена от всякаква еротика. Свенливостта възниква в човешкото съзнание, когато Адам и Ева проглеждат и осъзнават своята голота (част от телесността е трябвало да бъде скрита). В историята на различните култури отношението към секса разбира се не е било и няма да бъде еднозначно. Нито една култура не отрича изцяло сексуалността. Дори в някои древни езически общности еротичната любов се издига в култ. Тя е своеобразна еманация на животворящата енергия таяща се в човека. Голотата и оргиите са ежедневие за бита на някои племена. Там голотата не е предизвикателство, защото тайната ни интересува и интригува дотогава, докато остава скрита.
Добронамереността – Любовта е немислима без добронамереността. Едно изключително проявление на душевността е рицарската любов. Средновековният рицар въплъщава в себе си възмездието, справедливостта и благородството. „Но той, който е обречен да бъде победител, е напълно безпомощен в битката за любовта на една жена. В името на любовта жертвоготовността не познава предели.“ Любовният опит от своя страна е непосредствен, неповторим и несподелим. Ако сме завладени от любовта, то обичания от нас ни разкрива една друга, нова реалност. В любовта и нейната реалност, влюбените са една плът, едно съзнание, една цялост. И макар да се опознават цялостно един друг, те винаги остават и загадъчни.
Текст от Апостол Павел
Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее,не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли,на неправда се не радва, а се радва на истина;всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.
7. Сексуалността
- Полова структура на личността (мъжественост и женственост)
- Сексуалната революция
Полова структура на личността (мъжественост и женственост)
В един от най-любовните текстове на Платон – „Пирът“ – откриваме древният мит за андрогините. Андрогините са хората от древността, когато са били двуполови същества. Боговете били изплашени от силата на тези същества и разкъсали тяхната цялост и така създали мъжа и жената. От тогава мъжът и жената изпитват неудържимо взаимно привличане.
Полът или половата структура на личността се определя както от биологични (генетични, хормонални и мозъчни) фактори, така и от психологични такива (вярвания, нагласи, самосъзнание, емоции). А именно от психичните фактори се обуславят и нашите представи за мъжественост и женственост. Взаимодействието между психичното и биологичното определят нашето усещане към кой от двата пола принадлежим.
Мъжът традиционно се възприема като по активен, властен и насочен към външния свят, а жената като чувствителна, грижовна, обърната навътре. Това традиционна разпределение между мъжко и женско в много отношения се размива в съвременната реалност. Някой хора, убедени, че полът им е „сбъркан“ се държат като противоположния пол – травестизъм, а други се подлагат на медицински процедури за да поправят тази „грешка“ – транссексуализъм.
Сексуалната революция
През викторианската епоха, в Европа, еротичната любов е все още тема, която отсъства от публичните разговори и научните изследвания. Поради подобни на мотивите за това отсъствие, Зигмунд Фройд е обявен за вманиачен безсрамник, а сексуалните намеци са били забранени дори под формата на анекдотични метафори.
Но пък през 60-те години на 20-ти век се заговаря за края на сексуалните табута и радикалната промяна в съзнанието на хората или за така наречената сексуална революция. Сексуалната революция е залитане в другата крайност. Едва ли тя е някакъв естествен, следващ своята вътрешна логика, прелом в историческото развитие на човешкото съзнание. През този период сексуалният акт е провъзгласен за самоценност и самоцел. Откъсването на сексуалният акт и половото общуване от духовната и интелектуалната любов се е смятало за „освобождение“. Но сляпото следване на нагона и инстинкта е несвободен акт. Създавайки краткотрайна илюзия за цялостно отдаване и сливане с другия внезапната интимност тегли след себе си разочарованието. Търсейки облекчение на нагона, хората попадат в „еротиката, заради самата еротика“.
Валентин Бояджиев 