История и философия в зависимост една от друга.

От Валентин Бояджиев – психолог и диетолог

Терминът философия на историята се отнася до теоретичните аспекти на историята в две направления, които обичайно се разграничават като критическа философия на историята и спекулативна философия на историята. Критическата философия на историята е „теоретичният“ аспект на дисциплината академична история и се занимава с въпроси като природата на историческото доказателство, степента до която обективността е възможна и прочее. Спекулативната философия на историята е област на философията, която се занимава с значението на човешката история, прави спекулации за теологическия край на нейното развитие – задава въпроси за нейния замисъл, цел, определящ принцип и финалност на процеса на човешката история. Част от марксизма, например, е спекулативна философия на историята. Макар, че има застъпване в някаква степен на двата аспекта, те обикновено се разграничават като модерните професионални историци са по-скоро скептични по отношение на спекулативната философия на историята.

Понякога критическата философия на историята се подвключва в историографията. Философия на историята все пак не трябва да се бърка с история на философията, която изучава развитието на философските идеи през времето.

Спекулативната философия на историята задава поне следните три основни въпроса:

  1. Каква е характерната единица на изучаването на човешкото минало? Дали това е индивидуалният субект? Дали полиса („града“) или суверенната територия? Дали цивилизацията или културата? Или човешкият вид като цяло?

  2. Има ли някакви по-широки модели, които можем да обобщим от изучаването на миналото? Има ли, например, модели за прогреса? Или цикли? Историята детерминирана ли е? И ако няма модели или цикли дали историята е „случайна“? Във връзка с това се изучава индивидуалното влияние върху историята, функционирането в или опозиционирането на, както и големите тенденции и модели.

  3. Ако историята може наистина да бъде определена като прогрес има ли той крайна посока или цел? Каква (ако има такава) е движещата сила на този прогрес?

Философия на историята на Хегел

Хегел разглежда проблма за философия на историята в лекции по философия на историята.

● „Философия на правото”

Лекции по философия на всемирната история

Основна идея на Хегел, че историята е всемирна, всеобща. Това, което се случва е подчинено на един общ път. Историята е свързана с необходимостта от посока, път, цел и за нея е характерно развитието. При Хегел онтологията онтологията и историята произтичат една от друга. Основната субстанция това е духът или абсолютната идея. Разумът се развива, стига иеята и се показва в зрял вид. Целта на историята е да покаже логиката на човешкото развитие. Една много важна част от философията на историята е духът, който е противоречив. Разумът е пълен с противоречия. Едно от същността на разума е раздвоението. Във философската история се вижда общия път на човечеството. Същността на диалектиката на Хегел е движението, разгръщането, развитието към по-добро.Критериите като важно нещо за прогреса са най-неясната част в теорията за прогреса. Жената от западните цивилизации има право да си сменя партньора, а жените от исляма нямат това право. Има норми, които за една общност са забранени, а за други не. За Хегел неоспорим критерии е свободата. Самата свобода може да се тълкува различно. Хегеловото разбиране на свободата е осъзнаване единството в различието. При Хегел свободата е свързана с познание, разум. За него прогреса е движение към свободата. Хегел счита, че същинското самоосъзнание на разума започва там, където се появява политиката и държавата. Хегелподрежда три основни периода:

1. В Изтока(Източния деспотизъм)- Хегел има идея за Изтока като велика цивилизация на Египет – господството на еднолични деспоти, тирани.
2. Античния свят, който е характерен с това, че някои са свободни, а други не. Хегел фиксира аристократичния тип управление на Античността.
3. Германския християнски свят, където свободата на всички е еднаква пред закона. Това е царството на свободата, където Хегел вижда прогрес. Човек може да е свободен, но да не знае, че е свободен.

С нарастването на свободата ще нараства и осъзнаването. Хегел защитава политиката, което означава,че респектира държавата. За него държавата трябва да надделява над гражданската общественост.

Разумът не се движи напред по някакъв предвидено начертани пътища, той криволичи.

Хегел отказва да говори за бъдещето – за бъдещето не може да има познание. Неговия метод претендира да обхване това, което вече е известно. Хегел не твърди, че светът не може да се променя, а счита, че историята и да се движи по напред следва че и логиката се движи паралелно с нея. Той ни оставя всички концепции за историята, в които обобщава всички големи постижения на цивилизацията.

Разбиранията на Хегел за свободата са близки до тези, използвани от философите на Просвещението. „Свободата – обявява Хегел – не е само признаване и приспособяване на универсалните субстанциални същности като Право и Закон, но e необходимо и Държавата като продукт на едно общество да е съгласна с тях.“ Историята се развива във фази, които са взаимно свързани. Основна концепция за историческото развитие е признаване предимството или тежестта на групата (нацията) пред индивида, личността. Всяка група има принос за историческия процес. Но самите групи (нации) трябва да се схващат като функция на принцип (идиосинкразия на духа), който определя различните аспекти (религиозен, политически, морален, научен и т.н.) на приложение. Личността влияе частично на историческия процес, защото само „историческия контекст“ изисква личностната реализация. В градация по приоритети, след групата (общността от личности) Хегел поставя институциите и формата на управление като следващи фактори на историческия процес.

Философия на историята на Ницше

Историята не е необходима реалност, и не трябва да допускаме да сме жертва на една историческа необходимост. Ницше е един от големите критици на Хегел. За Ницше прогрес и развитие са фикции. Той ги заменя със ставане. Неубоздаността и историзма пречи да се живее. Историята има два пласта. От една страна тя е наука, а от друга е самия процес на живеенето и правенето. По важно е да се живее историята като правене. Историческият живот е по-важен от историческото знание. Акцентът във философията на Ницше пада върху жизнеността, правенето а не върху знанието. Не традицията, а настоящето определя действието. Идеята за смисъла е белязана от някаква традиция.

1. Историята не е наука за миналото. Настоящата цел е истинския център на времената. Историята не може да бъде друго освен действие. Свръхчовекът означава онзи, който може да борави с времето. Ницше не възразява срещу историята по принцип, а на историята като знание, той продължава темата между история и практика, която Маркс започва. Ницше адмирира определени качества и вярва, че те са достъпни само за аристократическото малцинство. Мнозинството може да бъде само средство и среда за осъществяване на превъзходството на малцината. То няма каквото и да било независимо искане за щастие или благополучие.Той не вижда защо обикновените човешки същества да не страдат, ако тяхното страдание е необходимо за създаването на свръхчовека. Ницше отхвърля Дарвиновата теория за развитието на органичния свят. Според него „най-приспособени“ са не „най-добрите“, а „средните“, „посредствените“. В живота „най-силните и щастливите се оказват твърде слаби, когато им се противопоставят организираните стадни инстинкти, боязливостта но слабите, численото превъзходство“.

Ако статията Ви е харесала:
Харесайте facebook страницата ми!
Намерете ме във linkedin!
Абонирайте се за канала ми в youtube!
Разгледайте авторските ми книги в amazon!
Час за консултация (за град Варна) можете да запазите на телефон 0894 794 420, на лично съобщение във facebook страницата ми или чрез формата за контакт.
Благодаря Ви! Лек и успешен ден! Поздрави ВБ!