Етиката като философия на ценностите
От Валентин Бояджиев – психолог и диетолог
Ценност – нещо скъпо струващо (диаманти) и нещо скъпо за нас самите, чиято стойност не се изразява в пари. Нещо, което ние сме оценностили, някакво душевно благо. С душевните блага се занимава науката „Етика“. Тези блага и ценности са универсални и тяхното подреждане и важност характеризира степента на развитост на личността, обществото и културите. Ценностите са двигател на човека и културата, защото мотивират тяхната дейност. Първа и основна ценност се явява животът сам по себе си. Оказва се, че ние се опираме и придържаме към отдавна установени ценности извоювани от самото човечество в нашата история (правата на човека). Ние желаем винаги нещо ценно, затова тъкмо ценностите определят нашите стремежи, служат едновременно като двигател и ориентир в живота. Осъзнаването и прилагането на ценностите съставя житейската философия.
Аксиология – философска дисциплина изучаваща ценностите.
Йерархия на ценностите – пирамидална структура, където най-ценното за човек се намира на върха и то задава параметрите и стойността на всичко останало. Върховната ценност на личността често несъответства на върховната ценност на обществото и това поражда известни конфликти между личност и общество.
Мярката – онова, посредством което се измера и количествената и качествената страна на нещата. Според платоническата философия това е Бог, според епикурейците атомисти – атома, според софиста Протагор – „Човекът е мяра за всичко.“. Тази позиция задълго повлиява всички теории, защитаващи хуманизма. Но човек не е абсолютен, а е уникален и различен сам по себе си, следователно и неговите ценности и морал са субективни. Заради тази си субективност, теориите, които защитават идеята, че човекът е мяра за всичко, се наричат релативистични (относителни). Самият Аристотел, в неговата етика, говори, че добродетелите са нещо умерено, една своебразна среда между излишъка и недостига, а разумът е верният помощник в търсенето на тази среда. През Средновековието и в християнският морал се открива идеята за надскачането на средното, за рицарството, за свръхчовешките качества. Етиката, отразяваща тези ценности, е етика на героичното и възвишеното.
Кант и моралната принуда – какво кара хората да приемат или да не приемат дадена ценност, да вършат или да не вършат нещо. Вътрешният закон на човека действа като морална допустимост. В случай че оценявам външните закони като допустими, аз ги приемам и ги правя свой вътрешни закони. Но за това отсъждане е необходимо да използваме критически своя разум.
Блез Паскал, чувствата и другият тип ценности – той смята, че чувствата създават друг тип ценности, които движат по-скрито, но затова път често по-мощно човека. Тук откриваме любовта към ценностите, емоционалната привързаност към тях. Емотивизмът довежда до крайност значението на чувствата в етическите съждения. Според него моралът няма нищо общо с разума и поведението, а просто изразява емоции с думи като „добро“, „лошо“, „правилно“, „неправилно“.
Валентин Бояджиев 