Лекция 6 – Параноидно-шизоидната позиция
Клайн предлага първата година от живота да бъде разделена на два периода на развитие или „позиции“, както тя избира да ги нарече. Първата позиция, параноидно-шизоидната позиция, обхваща приблизително първите 6 месеца от живота на бебето, а депресивната позиция настъпва през втората половина на първата година. Тези позиции не са ограничени само и единствено до първата година от живота на детето, но и могат да бъдат реанимирани по различно време или дори в отделни моментни събития през целия живот на човек.
Позициите се реферират до фундаментална ориентация към света, която се установява през първата решаваща година от живота и която се превръща в прототип, така да се каже, на последващото синхронно функциониране на егото. Позициите отразяват различните модели на организиране на опита, различните позиции на любовните и омразните отношения с другите. За разлика от Фройд, който представя модел на развитие, който проследява разгръщането на либидните влечения в съответствие с физиологичната зрялост и телесните напрежения, картината на развитието представена от Клайн е фокусирана върху моделите на отношенията, интензивността на нагоните и тяхната организация.
Параноично-шизоидната позиция описва най-основните опити на бебето, а по-късно и на хора от всеки период на развитие, да организират своя опит в управляеми конструкции. Първата позиция се характеризира с преобладаване на разцепването, отричането, идеализирането, задушаването и изкуствеността на емоциите и проективната идентификация. Основната цел е запазването на егото пред лицето на агресивните нагони, които заплашват ограничената интеграция на егото. Агресивните нагони приемат формата на тревожност от преследване, която произтича от орални и анални садистични импулси.
При нормални условия тези страхове от преследване са управляеми и от тях може да се оцелее, което позволява на бебето да премине към депресивната позиция. Когато тези тревожни преследвания са прекомерни или патологични, настъпва укрепване и фиксиране на параноидно-шизоидните защити, за които се смята, че са свързани с шизофренията и параноидната психоза. Защо тази първа позиция трябва да представлява параноичен и шизоиден феномен?
Хипотетичният отговор се върти около основните методи на примитивното его за управление на агресивните импулси. Разцепването се отнася до основния его процес на раздвояване на импулси и обекти (тоест възприятия) на изцяло добри или изцяло лоши качества. Разцепването успява да създаде грубо опростен опит за сметка на обективната точност и сложност. Като всяка черно-бяла дихотомия, реалността е натрапена в една или друга категория на битието. След това в клайнианската теория следва предположението, че добрите обекти и импулси се запазват, докато лошите обекти и импулси се проектират.
В резултат на това психологическо пречистване обектите се свеждат до частични, добри или лоши, а вътрешната и външната среда стават противоположни една на друга; следователно, преследващ външен свят, пораждащ необходима параноя. Процесът на проективна идентификация работи заедно с разцепването, за да насърчи по-нататъшното управление на обекти и импулси като същевременно поддържа мощна връзка с частичните обекти.
Проективната идентификация е форма на проекция, при която отцепените части от егото или селфа, или от вътрешен обект, се проектират в друг човек. Докато проекцията е по-просто казано екстернализиращ процес, предназначен за дистанциране на личността от това, което се проектира, проективната идентификация свързва човека с обекта чрез проекция с цел навлизане и контрол над обекта. По този начин човек създава идентификация с вътрешния обект като поставя част от себе си в този обект и след това се опитва да контролира първоначално нежеланата част от Аза или селфа под формата на външен частичен обект. Крайният резултат е интимност с обекта, който се формира от аза и с когото се изисква свързване.
Продължаващата връзка култивира това, което се проектира, така че обектът да въплъщава проекцията; следователно, разочарованото, безпомощно дете проективно се идентифицира с раздразнения родител, тъй като родителят става безпомощно фрустриран в опитите си да отговори на нуждите на детето. Предлаганото от родителя към детето трябва да бъде отхвърлено от самото дете, за да се насърчи приемането на външен частичен обект на мястото на вътрешния частичен обект. След като заплахата е екстернализирана от нея може да се избяга чрез шизоидно оттегляне и изразяване на орален садизъм.
По този начин неприемливата част от селфа, разочарованието и безпомощността, които вероятно се формират от наличието на прекомерни агресивни импулси, се проектират навън, където агресията и садизмът се преживяват като идващи от обекта на проективната идентификация, тоест от родителя. С новоприетата ревизирана реалност детето насочва садистичните си импулси към заменим частичен обект и спасява егото от вътрешна дезинтеграция.
Прекомерната агресия води до прекомерно разцепване, за да се предпазят добрите вътрешни и външни обекти от замърсяване с лошота. В случай, че преобладават твърде много лоши обекти, се използва допълнително разцепване, което може да доведе до фрагментиране; с други думи, по-голяма и по-голяма дисекция на опита. Резултатът от тази фрагментация води до странни обекти, образуващи поредица от хаотични и объркващи връзки с тези миниатюрни частични обекти. Както може да си представите, това прекомерно разцепване би довело и до фрагментация на егото, което би се проявило като деперсонализация или обща афективна плиткост.
Нека се опитам да илюстрирам тази позиция с действително наблюдение. Баща се опитваше да научи 4 или 5-годишната си дъщеря как да кара тротинетка. Младото момиче очевидно изпитваше трудности да балансира и ставаше все по-разочаровано, ядосано и смутено. Със сълзи на очи тя започна да наказва баща си, казвайки: „Ти не си добър. Не знаеш как да направиш това. Искам да си ходя вкъщи. Мама може да ме научи. Мога да се науча от мама.“ Бащата помоли момичето да бъде търпеливо и да продължава да опитва. Езикът на тялото му подсказваше безпомощност, докато той свиваше рамене и стоеше наведен, гледайки краката си.
Клайнианската интерпретация на тази среща може да бъде, че неспособността на момичето да използва агресивната си енергия за овладяване на тази задача я оставя с прекомерно агресивно напрежение. Това напрежение поражда садистични фантазии, които се проектират в бащата. Като получател на този садизъм, той започна да се чувства отговорен за болката на дъщеря си и неадекватен в либидните си усилия да й помогне.
Майката, от друга страна, е запазена като „идеален частичен обект“. Всъщност, колкото по-малко достъпна е майката в този момент, толкова по-добре може да служи в това си качество; тоест толкова по-добре може да послужи фантазмът за нейната идеална доброта, за да олицетворява аспект от собственото идеално аз на детето. Разцепването служи за разделяне на аза на лош аз, проектиран в бащата, и добър аз, проектиран в майката. Съответните нагонни влечения, агресия и либидо, определят емоционалния баланс за всяка връзка; тоест омраза към бащата и любов към майката.
Тясно свързани с разцепването, проекцията и проективната идентификация са процесите на отричане и идеализиране. Отричането е почти аксиоматично като защитна операция по време на тези примитивни състояния на психиката, тъй като изкривяванията на реалността, извършени чрез другите защити, налагат отричане, което не е нито добро или лошо, нито вътрешно или външно. Грубото опростяване на опита налага отричане на реалността до някаква степен и също така налага и опростяване на мисловните процеси в подобна степен.
За бебето мисловните процеси стават възможни и управляеми като се поддържат достатъчно неусложнени, докато за психотичния пациент тези примитивни защити отразяват дезорганизация на мисленето, която разрушава когнитивните връзки, необходими за здравословна интеграция. Идеализацията работи съвместно с разцепването и отричането, за да преувеличи добрите качества на вътрешните и външните частични обекти като същевременно държи лошите аспекти отделени.
Идеализираните вътрешни обекти могат да служат за защита на личността от непоносимата реалност, но с цената на нарушения в способността за тестване на реалността и с риск от създаване на месиански състояния. По този начин детето, изправено пред ужасяващо насилие или средова катастрофа, може да се оттегли в идеализирано общуване с Бога, само за да не загуби желанието си за социален контакт. Съшо така могат да бъдат развити фантазми и делюзии за външен контрол, типични за параноидната психоза, както и хипохондрични симптоми. Последното състояние е резултат от проекцията на страхове от преследване в телесните зони, органите и функциите. От друга страна идеализирането на външните обекти, неизчерпаемата гърда, предоставя фантазми за неограничено удовлетворение.
Докато тази идеализация е резултат от преувеличен и пречистен добър обект, трябва да се има предвид, че основното условие за идеализацията произхожда от лишенията. Тоест неудовлетворяващият опит засилва нуждата, което от своя страна установява интензифициране на фантазма за необходимия обект. Така напрежението, създадено от лишенията, поражда все по-преувеличени фантазми за обекта, който може да задоволи това напрежение. Идеализираният обект, макар и да дава имплицитна надежда за удовлетворение, също така е експресия и отражение на нарастващото агресивно напрежение. По този начин този идеализиран обект може да служи за защита срещу обектите на преследване, образувани от агресивния импулс. Преобладаването на агресията над либидото може да наложи прекомерно развитие на идеализацията, за да се избегне прекомерно параноичната среда. Виждаме примери за това в клиничната практика, където нарцистичната или зависима личност става прекалено зависима от идеализиран друг, който тогава е единствената й надежда в свят на разочарование и експлоатация.
По същия начин сексуално промискуитетният пациент също формира последователни идеализации. След като установи, че сексуалното завладяване е замърсено с прогнозираната лошота, по-рано желаният обект сега не успява да бъде постоянно решение като по този начин генерира агресивни фантазми за провал и разочарование. Първоначалният идеализиран обект незабавно се обезценява и преследването на новия идеал продължава.
Валентин Бояджиев 