Лекция 16 – Самотата
По подобен начин Уиникът размишлява за развитието на „способността да бъдеш сам“ при детето. Като представя на детето „неизискващо присъствие“ в онези моменти, когато вътрешното му състояние е спокойно, майката позволява на детето да изживее себе си. По един парадоксален начин бебето изживява това „да бъде само“ само в присъствието на другия. Майката осигурява на бебето баланс на незрялото его чрез своята подкрепа и емоционална отзивчивост. Така, като опора на незрялото его, майката служи като продължение на тази система; но също така тя трябва да оказва своята помощ по ненатрапчив начин. Тя съществува в тези моменти на самота само до толкова, до колкото е необходима, за да поддържа бебето в неговата незрялост, но не и като самостоятелна личност.
Въпросът тук не е толкова за отделеността и независимостта, колкото за психическата цялост. Самотата се постига не чрез собственото съществуване в отсъствието на другите, а по-скоро чрез изживяването на себе си, без компрометиране от страна на присъствието на другите. Присъствието на майката е необходимо, но трябва да остане доброкачествено.
Използването от Уиникът на концепцията за самотата се съсредоточава върху опита на детето идващ от личния му живот; това означава, че детето постига своя опит от това, което е еквивалентно на процеса на релаксация при възрастни, при който егото е в състояние на тишина. Никакви искания или нужди не се натрапват отвътре и външната среда също е ненатрапчива. Детето може да изпита това, което Уиникът нарече „свързаност с егото“. През тези времена детето е в състояние да стане неинтегрирано и без никаква конкретна ориентация. Появява се чиста субективност, когато появата на импулс или усещането на осъзнатост дава на детето усещане за наистина реално и лично преживяване. Стойността на способността за самота е в способността да се познаваш и да имаш собствен опит.
Уиникът отбеляза, че при клиничното лечение на възрастни може да възникне състояние на мълчание, което по никакъв начин не е съпротива, а по-скоро постижение от страна на пациента да бъде сам, безопасно. От способността да бъдеш сам човек открива състоянието на „продължаващо съществуване“, което става възможно благодарение на непрекъснатостта и надеждността на ненатрапчивата, неинвазивна среда. Вътрешната среда се формира от интроекцията на функциите на доброкачествения друг.
Въпреки че Уиникът представи много подробно изящната чувствителност, която майката трябва да притежава към детето си, той също така беше и реалист. Той отбеляза, например, че загрижеността на майката за детето в крайна сметка намалява, тъй като тя подновява интереса си към други части от живота си, както трябва и както се налага. Тази промяна в обстоятелствата при детето води до постепенно намаляване на всемогъществото и намеса в чувството на детето за безформеност и неинтегрираност в тези състояния на самота. Тази промяна на обстоятелствата води до по-нататъшно съзряване на селфа. Първоначалната реакция на тези майчини недостатъци кара детето да изпитва намеса в непрекъснатостта на продължаващото битие. Един вид екзистенциална криза възниква, когато бебето преживява „анихилацията на селфа“.
Валентин Бояджиев 