Лекция 13 – Приносът на Майкъл Балинт
Тук бих искал да кажа няколко думи за работата на Майкъл Балинт. Подобно на Феърбeърн, приносът на Балинт се корени в разбирането на обектните отношения в контекста на реални външни явления и тяхното последващо въздействие върху психичната структура. Балинт е най-силно повлиян от работата на своя аналитик Шандор Ференци. Ференци всъщност беше и аналитикът на Клайн и Клара Томпсън, което го прави силно влиятелна фигура в областта на теорията на обектните отношения и междуличностната теория. Работата на Балинт може да се разглежда като опит за разширяване на приноса на Ференци, който беше малко затъмнен след раздялата му с Фройд през 20-те години на миналия век, а също и като опит за примиряване на теоретичните и клиничните различия, разделящи Фройд и Ференци.
Като начало Балинт смята, че всички хора търсят взаимоотношения от раждането си и всъщност са в непрекъсната връзка с околната среда. Нашата най-ранна форма на междуличностни отношения е пасивна „обектна любов“, както той я нарече, която съществува като желание да бъдем обичани напълно и безусловно. Преследването на тази първична любов е най-основното от обектните отношения и е фундаментално за всички междуличностни отношения.
Също като Феърбeърн, Балинт обвини цивилизацията като преждевременно прекъсваща връзката майка-бебе и осъждаща детето на стремеж за любовна реституция през целия му живот. Пасивната обектна любов, според него, е крайната цел на всички еротични стремежи. Балинт предефинира нарцисизма, агресията и чувствените телесни удовлетворения като компенсация за провала в отношенията майка-бебе. Той дори описва любовта към другия като прикрита форма на пасивна обектна любов, тъй като това, което човек в крайна сметка търси, е да бъде напълно и безусловно обичан в замяна. В опита си да излекува раздялата между Фройд и Ференци, Балинт застъпва мнение относно либидото като търсене на удоволствие и търсене на обект. Като предлага дуална природа на либидото, Балинт може да обясни двете ясно различни форми на регресия, които съответстват на двата различни психологически процеса.
Фройд и Ференци се различават дълбоко по отношение на разбирането и лечението на регресиите, които се проявяват в клиничното лечение. Ференци се застъпва за насърчаване и удовлетворяване на регресиите, тъй като те представляват основната нужда на пациента от безусловна любов. Фройд разглежда такава техника като наивна, опасна и злополучна и вместо това предполага, че регресиите трябва да бъдат интерпретирани и основните конфликти да бъдат разкрити на съзнанието.
Балинт предложи концепциите за „доброкачествената“ и „злокачествената“ регресия, за да помогне в спора относно тези теоретични и технически различия. Доброкачествената регресия е насочена към признаване на удовлетворяването на първичните релационни потребности, докато злокачествената регресия е насочена към удовлетворяването на нагонното желание. Психопатологията може да бъде резултат формиран на базата на обектните отношения, която той нарече „основен дефект“ във връзката майка-бебе и която би довела до доброкачествени регресии. Психопатологията може също да е резултат от конфликт межу нагонните желания, както по-класически е описана от Фройд, и именно този конфликт би могъл да доведе до злокачествени регресии.
Така Балинт предостави теория, която запазва лоялността му и към двамата му ментори. Той би могъл да се съгласи с възгледите на Фройд, като казва, че патологията, която се лекува, разкрива злокачествена регресия, насочена към постигане на нагонна гратификация, която изисква приложение на техниката на Фройд за тълкуване и въздържание. Пациентите на Ференци обаче страдат от провали в отношенията, където целта на регресията е самата връзка, а не постигането на нагонно удоволствие.
По този начин Балинт подсигури едно различно осъзнаване за формата на човешко страдание, която не е била адекватно обяснена преди. Той предположи, че някои пациенти манифестират празнота и вътрешен дефицит, които не са формирани от изтласкване или конфликт, а от дълбок фундаментален недостатък. Този недостатък, „базисната грешка“, се отнася до отсъствие, причинено от неуспеха в отношенията между майката и бебето. Вината води до несигурност в обектните отношения, която може да доведе до патологично прилепване към съществуващи обекти, до страх от нови обекти, което може да доведе до прекомерно надценяване на съществуващите обекти или до творческо, но самотно продуциране на удовлетворяващ художествен продукт. В последния случай продуктът може да бъде произведение на изкуството, музикална композиция или дори математическа теорема. Това творение замества липсата на връзка с друг човек, като въпреки това разкрива забележителна его способност. Обектните отношения на пациента обаче са ограничени до тези „предобекти“ и азът отслабва съизмеримо.
Валентин Бояджиев 