Лекция 4 – Структурната хипотеза

Лекция 4 – Структурната хипотеза

От гореописаната промяна произлиза публикуването на „Аз и То“ на Фройд през 1923г. (1923/1981г.). Тук Фройд въвежда структурната хипотеза относно психиката, която се състои от три различни психични структури (организации) – To (Id), Аз (Его) и Свръхаз (Суперего). Тези структури са теоретични конструкции, всяка от които представлява различни психични функции или операции. Докато всяка структура или организация представлява определен аспект на психичното функциониране, те формират систематична взаимовръзка в психиката. Тук намираме Фройд за забележително съвременен в използването му на теория, представляваща система от процеси и организации. Като теоретични конструкции, Id, Егото и Суперегото не са емпирично доказуеми, а по-скоро представляват организации въз основа на интерпретации на наблюдаваното поведение и хипотезирани психични явления. Его психологията, като специализация на структурната теория, разглежда Егото като организация на дискретни функции. Разглеждането не е на Егото като нещо или някакво образувание, а представлява изследване на процеси, които са обединени в своята организация спрямо други психични организации, всяка от които е посветена на собствените си функции и процеси. За да разберем по-добре защо именно системата на Егото ще бъде обособена за специализация, трябва накратко да разгледаме структурната перспектива.

Id (To)

To е тази психична организация, състояща се от ментални репрезентации на инстинктивните движения (нагоните). То служи и като източник на психична енергия за целия психичен апарат. Това, което Фройд прави, конструирайки концепцията за То като част от психичния апарат, е да предложи функционално разграничение между инстинктивните движения (нагоните), от една страна, и умствените (ментални) процеси на възприятие, подвижност, познание и адаптация, от друга страна. Той развива своето мислене, тръгвайки от набор постулати, свързани с инстинктите (нагоните), психичните енергии и от преходния модел на съзнанието, стигайки до интегративен системен модел на психичните (ментални) операции.

Id е било предложено, за да обхване понятията на несъзнаваното, първичния психичен процес и принципа на удоволствието, но То не е синоним на тези понятия. То представлява онази част от психиката, която се формира във връзка с инстинктивните движения (нагоните) и остава изцяло в несъзнаваното. Енергията на Id се извлича от полюсните нагони – Ерос (нагона към живота) и Танатос (нагона към смъртта, агресията) и по този начин може да насочи психичното към формиране на единства (ерос) или към унищожаване или разпад (агресия). Тъй като тези енергии сами по себе си са диалектични – тоест ангажирани в динамично взаимодействие – катексисите на нагонните желания и фантазии са едновременно агресивни и либидни. Така разрушителният страх съдържа някои елементи на любящо желание, както и разрушителният акт носи опит за обединение. Можем да бъдем привлечени от страхове и да почувстваме най-силната ярост към тези, които обичаме.

Катексисите на Id се отнасят към привързаността на психичната енергия към психична репрезентация. Тъй като То е несъзнавано, тези ментални репрезентации биха били фундаментално прелингвистични или неизразими (неспособни да бъдат описани с думи). Като такива, катексисите са силно вариабилни (подвижни) и са свързани и отговорни донякъде за свободното изместване от една репрезентация към друга, както и за кондензацията на менталните представи, които съзнателно биха изглеждали противоречиви или объркващи. Id в известен смисъл представлява основата на въображението, вън от ограниченията на конвенционалния (социален) език. Остава задача на Егото да организира и управлява производните психични представи, идващи от То в мисли, идеи, реч, действие и т.н. (вторични психични процеси). Тъй като То също работи в съответствие с принципа на удоволствието (извлечен от връзката му с нагоните), катексисите пресират за непрекъснато и бързо освобождаване, разтоварване или изразяване. Тук Егото се диференцира от То въз основа на развитието на способността си да толерира забавянията в удовлетворението и да неутрализира или „деинстинктуализира“ нагонната енергия.

И така, за да обобщим, Id, като дескриптор на част от структурния апарат на психиката, се отнася до онзи аспект на психичното, който се оформя от нагонните движения. То е напълно несъзнавано и поради това се извежда от функционалната връзка с останалата част от психиката (Егото и Суперегото). Предполага се, че Id присъства от раждането, което го прави фундамент за развитието на мисълта и служи като източник на енергия за психичната система.

Егото (Азът)

Тъй като се смята, че Id присъства от раждането и представлява най-примитивните психични структури, можем да заключим, че всъщност е и ядрото, от което се развива останалата част от психиката. Хартман (1939/1986г.) (за когото ще поговорим по-подробно по-късно) предполага, че е подходящо да се концептуализира съзнанието на бебето като недиференцирано психично състояние. То-Аз (Id-Ego) матрицата съществува като потенциал, основан на конституционни фактори (растеж на нервната система, сензориум и телесно съзряване) и преживявания на реалността.

Всъщност Фройд предполага, че Егото е „онази част от Id (То), която е променена от прякото влияние на външния свят чрез средата на Pcpt.-Cs“ (перцептивно-осъзнатото) (Freud, 1923/1981, p. 18). Тоест Егото е „органът на сетивата“ на психичния апарат, който е възприемчив за възбуждане както от външния свят, така и от вътрешността на психичното. Pcpt.-Cs или перцептивната система е фундаментът на съзнанието, което се е развило от физическото съзряване на сетивата в съзвучие с околната среда и висцералните стимули. Следователно Фройд приписва произхода на Егото на диференцирания кортикален слой на Id – онази част, която е в контакт с външния свят. Според Фройд „Егото се стреми да донесе влиянието на външния свят върху То и неговите тенденции и се стреми да замести с принципа на реалността принципа на удоволствието, който царува неограничен в Id“ (Фройд, 1923/1981г., стр.19). Така реалността (външният свят) е за Егото това, което инстинктите или нагоните са за То. Там където Егото представлява разума, Id представлява страстите.

Освен това Фройд отбелязва, че Егото е преди всичко „телесно“, тъй като установява произхода си от телесните усещания. Тогава Егото първоначално произтича от осъзнаването на преживяването чрез нарастваща оценка на сензориума. Съзнателността, както беше отбелязано по-рано, се корени в този сетивен процес и постепенно съзрява в по-сложните задачи на наблюдение и познаване. По този начин структурната концепция за Егото позволява да се опише трансформацията на телесните сетива във феноменологичното преживяване. За да осъществи тази трансформация, Егото надхвърля обикновената перцептивна обработка и включва процесите на създаване на паметови следи, които точно портретират реалността vis-a-vis стимулите, получени от вътрешни източници на възбуждане (т.е. процеса на тестване на реалността). Егото контролира мотилитета (подвижността) и намесва мисълта между необходимостта (нуждата) и всяко последващо действие. Отлагайки незабавното разтоварване на импулса, Егото замества принципа на удоволствие с принципа на реалността. Егото организира нагоните с оглед въздействието на външния свят и в съответствие с опита и с преживяванията свързани със самите импулси; т.е. Егото се развива от една система за възприемане на нагоните до система, свързана с контролирането им или по друг начин казано наблюдаваме преминаване от перцептивна към екзекутивна роля.

Спомнете си, че Id е източникът на енергия за психичната система. Като такaва, Егото първоначално се разглежда като извличащо енергия от Id, като агент за удовлетворяване на нагона. Обслужвайки нагоните, самото Его се разглежда като относително пасивно и слабо. Фройд обаче преразглежда тази концепция за подчиненото Его, когато ревизира концепцията си за тревожността през 1926г. Тази ревизия оказва фини, но съществени последствия за структурния модел.

С публикуването на „Задръжка, симптом и страх“ през 1926г. Фройд (1926/1961г.) преоценява възгледите си относно значението на его-системата в етиологията на тревожността, вместо да набляга предимно на нагоните и тяхната икономика. В ранната теория за тревожността (преди 1926г.) Фройд приписва патологичната тревожност на нарушения в сексуалното функциониране. Той предполага, че при психоневрозите (онези синдроми, чиито симптоми са извлечени от психологически фактори), тревожността е резултат от потискането на сексуалния импулс. Както споменах по-рано, ако изтласкването предизвиква тревожност, какво предизвиква изтласкването? Не може да бъде тревожността, тъй като тя идва след това. Освен това Фройд установява, че чрез повдигане на репресивната бариера (т.е. правенето на несъзнаваното съзнавано) пациентите понякога се влошават, а не се подобряват. Ако изтласкването предизвиква тревожността, защо някои пациенти, изглежда, изпитват още по-голяма тревожност при липсата на изтласкване? И накрая, Фройд също така осъзнава как неговото описание на тревожността не отчита реалистичното или „обективната тревожност“. Страхът от очакваната реална опасност поражда емоционални преживявания, идентични на афективното преживяване на невротичната тревожност.

Като се бори с тези въпроси, Фройд стига до преформулиране на проблема за тревожността по отношение на вътрешната или външната опасност. В първия случай тревожността е резултат от прекомерна нагонна стимулация, която индивидът няма способността да обвърже или да се справи. Натрупването на нагонно напрежение преодолява защитните бариери на Егото и води до феноменологичното състояние на паника или травма (травматизъм). Човек би очаквал този вид тревожност да е типичен за незрялото Его – това на дете, регресирал възрастен или индивид с характерологично смущение.

В ситуации, когато източникът на опасност е външен, предполагаме психично съзряване с достатъчно адаптивна защитна организация. Тук проблемът с тревожността се отнася до очакването на опасността, а не до това да е резултат от опасност. Това преживяване на опасност анимира защитните или запазващи живота функции на Егото, за да се предотврати възникването на травматична ситуация. Процесът на очакване може да бъде стимулиран и по отношение на вътрешните опасности, като по този начин ще позволи на его-системата да се защити активно от нагонното напрежение. Чрез преформулиране на проблема, свързан с тревожността във вътрешно-външно разграничение, его-системата се превръща в очевидното място на тревожността. Егото, като тази част от психичната структура, която посредничи между вътрешния и външния свят, е централният процесор на тревожността и последващото формиране на симптоми. Освен това, приписвайки на Егото способността за антиципираща дейност, Егото е надарено с автономни функции. Давайки на его-системата контрол върху обработката на тревожността и защитните организации, тя вече не се разглежда като подчинена на Id, а по-скоро като психична структура от централно значение или както Фройд провъзгласява: „where id was, there ego shall be” (Freud, 1933/1965г., p. 100).

По този начин, поставяйки акцент върху Егото като централно важна и уникална психична структура, Фройд подчертава следните пунктове:

1. критичното значение на управлението на реалността, а не само на нагоните;
2. автономията на Егото като независими функции над То;
3. значението на разбирането на психичното като медиатор между вътрешната и външната среда.

Досега обсъждахме тревожността като структурен процес, но не сме разглеждали качествените разграничения между формите на тревожност. Структурният модел дава възможност за качествени съображения, защото ние теоретизираме психиката като създател на опита. Личната история на очакваните травми например определя прототипа за определени общи тревоги. Под очаквани травми имам предвид тези травми (т.е. прекомерно натрупване на нагонна енергия), които са характерни за събитията в развитието. Едно от първите подобни събития би било резултат от възприеманата загуба или отсъствието на майката. Новороденото е разбираемо затрупано от такива отсъствия и преживява травма от невъзможността да направи за себе си това, което може да направи майката за него по отношение на регулирането на напрежението. Втора травма би възникнала от страха от загубата на любовта на родител, след като уникалната стойност на любовта на родителя може да бъде оценена. Трета травма би дошла от страха от кастрация или загубата на лично постигната или възприемана сила. Четвърта травма може да бъде резултат от самоосъждане под формата на безпощадно неодобрение от страна на Суперегото (Свръхаза) и заплахата от наказание.

Във всеки случай всяка от очакваните травми излага потенциални модели на антиципация по посока опасността, които могат да бъдат стимулирани във всеки следващ момент от живота на човек. Дете, което е счупило любимата чиния на майка си, може да предвиди загубата на любовта на майка си, както и възрастният съпруг може да се страхува от загубата на любовта на жена си поради някакъв акт на небрежност. Човек може да се страхува от „кастриращото“ отмъщение на колега, с когото се състезава за повишение, придавайки на работната среда ясно „Едипов“ тон. Структурният модел се основава на генетичния модел, който идентифицира тези очаквани травми и ни дава модела на психиката, който отчита развитието на качествено различни преживявания. По този начин можем да припишем на его-системата способността за изграждане на субективна реалност, както и способността за възприемане на обективната реалност.

Докато по-късно ще изследваме Егото по-подробно, сега можем да предположим, че обхватът на его-функциите може да бъде описан като включващ:

1. съзнание;
2. усещане за възприятие;
3. възприемането и изразяването на афект;
4. мисъл;
5. контрола на двигателното действие;
6. памет;
7. език;
8. защитни механизми;
9. контрола, регулирането и свързването на нагонната енергия;
10. интегрираща и хармонизираща функция; и
11. способността да инхибира или да спре работата на която и да е от споменатите функции и да регресира до примитивно ниво на функциониране (например регресия в услуга на Егото) (Hartmann, 1939/1986).

Суперегото (Свръхазът)

Третият компонент на структурния модел е Суперегото. Фройд предполага, че Суперегото се развива като артефакт, така да се каже, от нечия зависимост от родителите. Суперегото е „утайка“ на Егото, образувана като специална инстанция на психиката за запазване и удължаване на родителското влияние в психичното. Суперегото представлява третата сила или силата, която Егото трябва да вземе предвид. Тоест Егото е „отговорно” пред нагонните движения, нахлуващи от То, изискванията на външната реалност и изискванията на Суперегото. Като група психични функции този аспект на психиката се занимава с идеални стремежи и с морални заповеди и забрани. Произходът на Суперегото произтича от идентификации, направени с етичните и морални аспекти на родителските фигури. Като такова, Суперегото представлява свръхкоординатна абстракция за възприеманите или преживяни качества на родителските фигури, за разлика от по-буквалното сетивно преживяване или ментално репрезентиране, което би било в областта на функциите на Егото. Тъй като се смята, че Суперегото (в класическия фройдистки смисъл) се формира като следствие от конфликтите, разпалени от Едиповата фаза на развитие, тази еволюция на Суперегото представлява психични процеси, които са абстракция на опита. Следователно детето се идентифицира не само с бащата, но и с това, което бащата представлява, т.е. символичният баща. По същия начин детето не само желае майката, но и желанието на бащата. Чрез интернализирането на символните качества на родителя, детето не само може да запази и защити връзката, но и може да разшири значението на ролите на родителите чрез интернализиране на ценностите на обществото. Мястото на детето в семейството определя модела на мястото на детето в света.

Нека да разгледаме накратко Едиповия конфликт с тази символична функция в психичното. Детето формира съперничество с родителя от същия пол заради идентификацията с този родител, тъй като детето се опитва да се идентифицира все повече и повече. Имайте предвид, че „идентифицирането“ буквално означава да станете „същото като“. Тъй като съперничеството се разгръща, крайната цел, изглежда, е изместването на съперничещия родител, което в най-добрия случай би довело до частична победа. Ако детето успее, узурпираният родител ще бъде загубен. Ако детето бъде победено, усилията при съзряването му се осуетяват и детето ще регресира. Резолюцията, следователно, налага символична победа под формата на това да стане като съперника чрез съюз със съперника. Известният страх от кастрацията, произтичащ от фантазираното отмъщение на бащата към сина, представлява загуба на това, което символизира самата същност на идентификацията. Така момчето се страхува да не загуби основата на идентификацията си с баща си. Резолюцията идва от развитието на способността на момчето да мисли като бащата, като интернализира моралните и етични ценности, които бащата представлява (обърнете внимание на символичните аспекти на бащата). След като е формирал интернализация на символичния баща, момчето може да използва идентификацията баща-психика (Суперего), за да успее да регулира своите нагони, напрежения и конфликти. Момчето вече не се състезава директно за майката, тъй като момчето вече може да се идентифицира с желанието на бащата, а не просто да се стреми да получи обекта на това желание.

За момичето разрешаването или преминаването на Едиповия конфликт е малко по-различно и по този начин установяването на Суперегото има малко по-различна основа. Момичето, което е биологично идентифицирано с майката, се стреми да постигне по-пълна психологическа идентификация с нея като обект на желанието на бащата. Съперникът й в любовта е и нейният първичен любовен обект. За разлика от момчето, чието признаване на биологичната разлика между него и майка му (също и неговия първичен любовен обект) не заплашва със загуба на любовта й, а по-скоро заплашва със съперничество за нейната любов, еднаквостта на момичето с майката заплашва със загуба на любовта й, докато се стреми към получаване на любов със съпернически произход (т.е. от бащата). Тук момичето трябва да рискува любовта на първичния любовен обект, за да получи любовта на бащата. Момчето е заплашено с отмъщение от своя съперник под формата на кастрационен страх, но не рискува да загуби първичния си обект (майката), а само идентификацията с баща си. Момичето рискува любовта на първичния обект в преследването на любовта на бащата (което представлява потвърждение на женската й идентичност). Потенциалната й загуба не е сексуалната й идентичност, а по-скоро загубата на нейния основен любовен обект.

Смята се, че бащата както за момчетата, така и за момичетата олицетворява или символизира външния свят. Следователно и двете деца са мотивирани да търсят валидиране на своите сексуални идентификации под формата на приемане от бащата. Момчето постига потвърждение на своята мъжественост, приемайки се като съперник на бащата, докато момичето постига потвърждение на своята женственост чрез бащиното желанието към нея. (Обърнете внимание колко е критично важно за психологическото развитие бащата да може да изрази любов към младото момиче, без да разваля тази любов с кръвосмесителни (инцестни) действия.) В процеса на оценяване на любовта на бащата като превъзхождаща тази на майката (поне за момента) майката е обезценена, както и еднаквостта между момичето и майката – оттам и завистта към пениса. С майка във временно обезценено положение момичето е в конфликт именно с нея за това, че не е предоставила „пениса“, символа на бащата. Бившият идеализиран първичен обект вече е обезценен и идеализацията се предава на бащата. Момичето може да компенсира тази загуба, като „стане като” обект на желанието на бащата, т.е. като майката. Момичето си възвръща любовта на идеализирания обект, като се идентифицира с това, което идеалният обект желае.

Докато момчето е длъжно да потисне нагонния си стремеж към майката, като е заплашено от загубата на фундамента на сексуалната му идентичност (кастрация), момичето е заплашено от загубата на любов, а не от загуба на основата на своята сексуална идентичност. По този начин, Суперегото на момчетата е постулирано като по-внезапно и пълно, докато Суперегото на момичетата е по-постепенно и по-малко пълно. Във всеки случай, Суперегото на момчетата или момичетата представлява интроекция на някакъв аспект на външния свят, който насочва към наказание и конформизъм, както и към обещание за идеал.

Детето не само наследява от преминаването на Едиповия конфликт психична структура, която подпомага регулирането на нагонните желания, но и създава Его идеал, който формира вътрешната мярка за собствения растеж и развитие. Его идеалът се утвърждава като артефакт на идеализираните родители, които сега са идентифицирани със Суперегото. Като аспект на Суперегото, Его идеалът запазва предишните външни идеали като вътрешни цели. Самочувствието се преживява като self (компонент на Егото) и се стреми да постигне паритет с Его идеала. Его идеалът представлява защитните и възнаграждаващи аспекти на Суперегото, което създава идеали и ценности, към които да се стремим. За разлика от тях критичните и наказващи функции на Суперегото се установяват чрез съвестта. Тук наказанието резулира във вина (съвест), докато неуспехът в постигането на резултати – в срам (Его идеал).

Досега ние обсъждахме Егото в контекста на другите психични структури и изследвахме взаимовръзките между тях. Видяхме как психоаналитичната теория отмества фокуса от несъзнаваното към разбиране на процесите на мисълта, поведението, конфликта и възприятието. Чрез тази промяна дойде оценяването и признанието на структурата, не само на ума, но и на личността. Докато прогресията в развитието на либидната еволюция е подробно описана в генетичния модел (Gerson, 2015), структурният модел отвори вратите към изследването на процесите на защита и адаптация.