Лекция 3 – Топографският модел

Лекция 3 – Топографският модел

Топографският модел, описан в „Тълкуване на сънищата“ на Фройд (Фройд, 1900/1953г.), представя картина на психиката по отношение на една репресирана част (динамичното несъзнавано) и една репресивна част (цензурата на предсъзнаваното). Репресираната част от психиката до голяма степен се приравнява с несъзнаваното, докато репресиращата част се приравнява с предсъзнаваното. Функционалното описание на психиката е свързано с отношението на несъзнаваните сили, създаващи натиск към тяхното осъзнаване, докато структурното изобразяване описва несъзнаваното, противопоставено на Егото (Strachey, 1960). Тази ранна концепция за Егото е използвана за описание на доминиращата маса от съзнателни идеи и морални ценности, които служат за защита от несъзнаваните желания и импулси.

Логичният въпрос тук е: „Защо е необходимо да се защитаваме от несъзнаваните импулси?“ За да отговори на този въпрос, Фройд предлага несъзнаваната част от психиката да се извлича от инстинктивните движения (нагоните), които работят на принципа на удоволствието; тоест инстинктите (нагоните) изискват удовлетворение. Неограниченото изразяване и удовлетворение на нагоните неминуемо би довело до конфликти и сблъсъци със средата или реалността на човека. По този начин реалността (под формата на цивилизовано общество) налага необходимото сдържане на инстинктивните (нагонните) изисквания. По този начин ние съзнателно възприемаме реалността по отношение на степента, в която нашите стремежи могат да бъдат изпълнени или трябва да бъдат компрометирани. Като се има предвид, че налагането на реалността върху психиката налага регресия или компромиси, става очевидно, че метапсихологическата теория би трябвало да отчита това влияние на реалността (околната среда). Докато значението на реалността е отчетено от концепциите за принципа на удоволствие и принципа на реалността, заедно с концепциите за първичния психичен процес и вторичния психичен процес, тези описания са служили само като временно потвърждение на необходимостта да се вземе предвид как реалността допринася към формирането на психиката.

Принципът на удоволствието и принципът на реалността решават проблема с регулирането на нагоните в контекста на реалната среда. Според Фройд нагоните работят на принципа на удоволствието като търсят незабавно удовлетворение или изразяване. Този принцип, подобно на принципа на постоянството на Фехнер, предполага, че основната системна тенденция е насочена към равновесието и следователно организмът (човекът) се стреми да избегне или премахне ненужното напрежение. Напрежението се приравнява с неудоволствие или неравновесие. Като адаптира принципа на удоволствие към менталната (психичната) функция, Фройд предполага аналогичен процес, който е склонен към разтоварване на несъзнаваните психични процеси, произтичащи от нагонния живот и желания. Доколкото тези стремежи и желания трябва да бъдат компрометирани, забавени или отказани, човек се подчинява на принципа на реалността.

Концепциите за първичните и вторичните психични процеси се отнасят до различни мисловни процеси, които съответстват на принципите на удоволствие или реалност. Първичният психичен процес се отнася до примитивни, ирационални видове мисли, изпълнени с желания, които са доминирани от емоциите и теоретично близки до нагоните. Първичният психичен процес описва функционирането на Системата Несъзнавано, като се противопоставя на Системата Предсъзнавано и Системата Съзнавано (Freud, 1915/1957). С първичния психичен процес установяваме тенденцията към незабавно освобождаване на психичната (сексуалната) енергия, както и към катексис на психичната енергия, която е лесно изместваема, силно подвижна (несвързана) и лесно може да бъде кондензирана. Какво означава това? Подвижността на катексиса се отнася до начина, по който психичната енергия се използва за формулиране на мисли. Колкото по-мобилно или свободно е разпределението на енергията за изграждането на идеи или образи, толкова по-малко ограничени са идеите или образите по логика или конвенция. По този начин първичният психичен процес се илюстрира във видимата „глупост“ на сънищата или привидното нелогично значение на невротичния симптом. На нашето най-примитивно или базисно ниво на психично функциониране, несъзнаваната мисъл следва пътищата, създадени от нагонните енергии. Освен това, една мисъл може да бъде свръхдетерминирана от много кондензирани идеи. Така мисълта за счупено огледало може да бъде проследена до множество несъзнавани идеи за лош късмет, недобър външен вид, вина, суеверие, нарцистичен провал, отхвърляне и т.н. В рамките на работата на несъзнаваното всички тези идеи могат да бъдат държани едновременно без противоречие или конфликт – мрежа от богато свързани потенциали.

Когато обаче една мисъл се преживява чрез Системата Предсъзнавано или Системата Съзнавано, тя става обвързана или лимитирана до идеите на думите. Тоест Системата Предсъзнавано прикрепя мнемична следа (дума) към мисълта, като я прави достъпна за съзнанието. Чрез ограничаването на мислите в и чрез думите, мислите подлежат на вторична ревизия. Тъй като думите са извлечени от социалната конвенция (т.е. от външната реалност), мисълта в този момент е подчинена на принципа на реалността. По този начин вторичният психичен процес се отнася до компромис на „притежаваната“ мисъл поради „езиковостта“ (моята собствена дума) на мислите, когато те се изкачват към съзнанието. Следователно можем да осъзнаем само онези мисли, към които можем да поставим думи и дотолкова, доколкото тези думи точно представят мислите. Вторичният психичен процес свързва психичната енергия с думата-следа (и съответната логика на езика), така че разтоварването може да се забави, може би за неопределено време. Процесът на създаване на непрекъсната мисъл по реда на думите и езика може да служи, поне частично, за гратификация на изискванията на психичната енергия. По този начин способността за свързване (обвързване) на катексисите е тясно свързана с функционирането на вторичния психичен процес и с влиянието на принципа на реалността.

По-рано споменах, че психоаналитичната теория за психиката трябва да отчита въздействието на реалността и това тя прави преди всичко чрез описание на двата принципа на нагонната икономика (удоволствието и реалността) и на двата свързани с тях психични процеса (първичен и вторичен). Това, което не се отчита добре от ранната психоаналитична теория, е как психиката създава мисли, контролира действията, формира спомени и поддържа собствената си функционална цялост. Най-близкото описание на тези процеси включва функцията на предсъзнавания цензор, който или подпомага, или възпрепятства менталните процеси, които се стремят към осъзнаване. Вече сме обмислили как предсъзнаваното подпомага процеса, сега ще разгледаме как то цензурира процеса.

Цензурата се постига или чрез оттегляне на катексиса на думата от паметовата следа, или чрез задържане на катексиса от елемент на Системата Несъзнавано. Основният въпрос, разбира се, е: „На какво основание се вземат решенията за цензура?“ За да отговори на този въпрос, Фройд се изправя пред противоречие. Ако цензурата на ума е предсъзнавана, тя по дефиниция е способна да постигне осъзнаване. Ако цензурата е в състояние да постигне осъзнаване, как е възможно да защити съзнанието от самото осъзнаване? Ако цензорът е строго несъзнаван, защо психичните елементи изобщо биха заплашили със съзнателно изразяване? Ако мотивацията за цензурата е да защити интегритета на нашето съзнание от опасността да бъде „наводнено“ от инстинктивни (нагонни) движения и желания, как човек би могъл да знае как и кога да оживи такава защита, освен ако заплахата не е осъзната или отчасти осъзната? И накрая, ако цензурата е мотивирана от съзнателна или отчасти осъзната осведоменост относно заплахата, това означава, че цензорът винаги трябва първоначално да се провали, ако трябва да работи! Това не е особено успешен цензор, а процесът изглежда като порочен кръг.

Проблемът е бил подчертан за Фройд от клиничните доказателства на неговите пациенти. Изглежда, пациентите притежават също толкова малка осведоменост относно процеса на репресия, колкото и от съдържанието на самото репресирано (изтласкано). Ясно е, че ако процесът е предсъзнаван, той би бил по-лесно достъпен. Второ, Фройд установява също, че някои от пациентите му проявяват неосъзната нужда от наказание или несъзнавано чувство на вина. Такива морални осъждания включват принципа на реалността и вторичния психичен процес (мисленето), които заедно трябва да позволят на тези мисли готов достъп до съзнанието. Така че защо не са го направили?! За да отговори на тези въпроси, Фройд заключава, че е по-важно и полезно да се опише организацията на психиката по отношение на менталните функции, които са или в съюз, или са противопоставени едни на други в ситуации на интрапсихичен конфликт. Изместването на идеята, следователно, е от организацията на психиката, основаваща се на топиката (съзнавано, предсъзнавано, несъзнавано), към организация, основана на разрешаването на психичния конфликт.