Лекция 6 – Структурният модел

Лекция 6 – Структурният модел

Сега се обръщаме към Структурния модел на психиката, който е съставен от три функционално обособени „структури“, наречени Ид (То), Его (Аз) и Суперего (Свръхаз). Тези структури представляват еволюционното развитие на психичния апарат по отношение на усилията вложени в овладяването на нагоните, адаптирането към реалността и възникването на феномена на съвестта. Следователно Структурният модел на психичния апарат изследва как е оформен или формиран този апарат по отношение на три основни подразделения на функцията и функционирането. Ид (То) е онази психична структура, оформена под въздействието на нагоните, Егото (Азът) е тази структура, оформена от влиянието на външните стимули, а Суперегото (Свръхазът) е онази структура, която е създадена чрез способността на психиката да възприема и интернализира абстрактните правила за поведение и по този начин да налага ред за супервизия и контрол.

Въпреки че тези функционални структури не са буквални структури на мозъка, те представляват относително независими процеси на психиката. Под “системи” или “структури” Фройд е приемал модерното по онова време разбиране за взаимосвързаните процеси, пораждащи качествено различни явления и феномени. Считам обаче, че е жизненоважно да не изпускаме от поглед факта, че тези психични структури са съставна част на цялостната личност. Добре е да се има предвид, че термините на Фройд за тези психични системи са били „Das Es“ („То“), „Das Ich“ („Аз“) и „Das Über-Ich“ („Свръхаз“). Когато работата му е преведена на английски, термините са латинизирани в Id, Ego и Superego. Докато латинските термини може да са в съответствие с науката и научната традиция, те също могат да се поддадат на преработка и механизация. По този начин, известният психоаналитичен подход да се направи несъзнаваното осъзнато, „там където е било То, трябва да стане Аз“ (Фройд, 1933/1964, стр. 80), има много по-хуманистична конотация – „където беше то, там ще бъда аз.“ Личността изплува, когато се разкрие мистерията на психичното.

Ид (То)

Ид се определя като част от психичния апарат, която е напълно несъзнавана и е представител на нагоните. Ид представлява сумата от всички желания на индивида, които произтичат от инстинктивно (нагонно) обусловените нужди. Тъй като Ид представлява едновременно Ерос и Танатос, енергията на Ид е едновременно либидна и агресивна. Подобно на принципите, подробно описани по-рано, Ид действа на принципа на удоволствието и в съответствие с първичния психичен процес. По този начин Ид създава натиск и изисква незабавно удовлетворение на желанието и по такъв начин, репрезентира вътрешния свят задвижван от нагони и импулси. Новороденото се счита за въплътено „То“, но под въздействието на външните стимули, които оживяват перцептивния процес и чрез все по-голямото овладяване на двигателния контрол, кърмачето постепенно диференцира организиращата структура – Его (Аз).

Егото (Азът)

Ид може да се мисли като енергизиращата част от психиката, докато Азът може да се счита за изпълнителната (екзекутивната) част. Като психична структура, която опосредства възприятието и мобилитета, Егото е онази част от психичния апарат, която постига и поддържа контакт с външния свят (реалността). Тези способности естествено се развиват и еволюират чрез нарастващото физическо развитие и нарастването на актуалния и реален опит със заобикалящия свят. Ясно е, че еволюцията на нервната система и опитът с хората в околната среда тласкат развитието на Егото. Връзката с хората (реална, имагинерна и символична), наричана още „обектно отношение“, адресира по-специално обектната функция на междуличностните (интерперсоналните) отношения. Нека припомним, че по-рано отбелязахме, че обект на нагона е всичко, което може да служи за намаляване на нагонното напрежение. В този случай базисната функция на обекта все още е същата, но много по-голяма сложност и значимост се придава на характеристиките и стойността на обектите. Макар че „добрите обектни отношения“ се считат за съществени за адекватното съзряване на Егото, ние трябва да разширим своето разбиране за това какво всъщност означава това – то е повече от проста механика на намаляване на нагонния натиск и напрежение, особено ако искаме да разгледаме такива понятия и концепции като self и идентичност. Очакваме например, че паметта ще бъде важна его-функция, която би позволила съхраняването на информация относно преживяванията и би била очевидно критичен процес в обучението. Когато говорим за обектните отношения, имаме предвид специален случай на учене и памет, посветен на междуличностния опит и интрапсихичното влияние, наложено от тези преживявания. По този начин взаимоотношенията с хората като обекти обхващат не само основните функции за намаляване и разтоварване на нагонните напрежения, но също така дават живот на психични процеси като: идентификация, интроекция, сепарация, индивидуация и т.н. Тази сложност установява интернализация на външната реалност, която ефективно създава два отделни, но активно взаимновлияещи се светове:

1. вътрешен свят на психичните представи на обектите във връзка със self-а и
2. външен свят на независими обекти във връзка с Егото.

Първият свят работи за изграждане на текущи референтни модели на self-а и другите, докато вторият свят работи в контекста на непосредствените ефекти на стимулите идващи от реалността.

Обектните отношения са една от няколкото очертани его-функции и тази, която е получила значително внимание в професионалната литература за последните 60 години. Благодарение на акцента върху способността на индивида да формира и поддържа междуличностни взаимо­отношения, този аспект на Егото е екстраполиран и в други непсихоаналитични модели, като например семейната терапия и злоупотребата с наркотици. Обектната релация обхваща дискусията относно съзряването и развитието на между­личностната динамика, като: любовта, появата и развитието на self-а, нарцисизма, автономността и перверзиите.

Може би най-основната от его-функциите е възприемането на реалността. Тази способност да посредничи между нагонния натиск идващ от Ид и ограниченията, наложени от външната реалност, дава на Егото най-важната изпълнителна задача – да преговаря между двата свята. Вътрешният свят се управлява дотолкова, доколкото импулсите могат да бъдат толерирани, отложени или пренасочени. Външният свят се управлява дотолкова, доколкото е правилно окачествен, оценен и предвиден. Тестирането на реалността тогава се отнася до процеса, при който възприятията и интерпретацията на възприятията се утвърждават чрез множество сензорни оценки. Тази капитализация или обобщение на множество версии на реалността също отразява синтезиращата функция на Аза като организиращ психичен процес. Реалността също се признава като форма на обща истина. Очаква се преживяването на реалността на отделния човек да съответства повече или по-малко на това на преобладаващата култура. Психозата, например, е екстремното състояние, при което споделената реалност е изключена от халюцинаторните възприятия и перцепции и/или делюзионните заблуждаващи вярвания на индивида.

Можем да добавим към нарастващия списък на его-функциите и мисленето, което подобно на синтезирането е координираща функция, която създава смисъл от отделните възприятия. Мисловните функции отчитат логическата, както и въображаемата мисъл и са очевидно критични за ефективната адаптация на Егото. Мисленето като диференцирано от идеацията е вторичен психичен процес, тъй като включва езика и рефлексията. За разлика от това, идеацията представлява първичен психичен процес, който се заключава в психичната репрезентация на сетивните и нагонните стимулации.

Защитните функции на Егото са онези несъзнавани психични процеси, които защитават целостта на его-системата от прекомерно стимулиране, идващо от нагонните движения и импулси или от реалността. Тревожността служи за сигнализиране на предхождащ, медииращ его-процес, който след това може да оживи и задвижи различни психични операции, предназначени да редактират, филтрират или манипулират възприятията. Следователно, защитните механизми, концептуализирани в контекста на този структурен модел, правят много повече от функцията за цензуриране на предсъзнаваното, описана в топографския модел. Тук разбираме сложната интеракция, свързана с нагонните деривати и функционалната цел за запазване на един по-голям структуриращ процес. Защитната дейност на Егото се превръща в дескриптивна по отношение на модуса на психичното функциониране, който след това е ценен за разбирането на невротичните и характерологичните разстройства. Така например клиничната картина на симптомите, представена при обсесивно-компулсивния характер, не само описва психичната активност, свързана с управлението на възприятията, мислите и афектите, но и илюстрира модела на сензорните и мисловни манипулации, характеризиращи психичния живот или вътрешния свят на пациента. Конфликтите на пациента по отношение на времето и парите изразяват ненаситния стремеж за контрол и овладяване на силите, въздействащи върху лимитирана психична система. Тленността и властта могат да постигнат израз като производни на либидни и агресивни стремежи, докато действия, насочени към организация, продуктивност и кумулиране адресират хроничната нужда за контрол – в крайна сметка, за контрол над смъртта.

Друг метод за изследване на его-функциите се основава на степента, в която те се контролират или влияят от нагонните импулси. Тази диференциация е най-добре изяснена от приноса на Хайнц Хартман по отношение на адаптивния капацитет на Аза. Въпреки че ще разгледаме този модел по-подробно след малко, достатъчно е да се каже в този момент, че еволюцията на Аза от първичната Id-Ego матрица е резултат както от конфликтни напрежения, така и от естествено развиваща се психофизиологична зрялост. След това се очаква тази последна организация да бъде относително устойчива на натиск от страна на нагонните сили и да разполага и управлява първичните автономни функции. Основните автономни функции включват: възприятието, мотилитета (тоест ходене, използване на ръце и т.н.), интенционалността (като планиране, предвиждане и целеполагане), интелигентността, мисленето, речта и езика. Съществува и група функции, обозначени като вторични автономни функции, която предлага форми на поведение, които първоначално са служили като защита срещу нагонните импулси, но които са станали относително свободни от такива цели, тъй като са станали по-интегрирани и адаптирани чрез системата на Егото. Пример за това може да бъде бунтът от страна на детето към авторитарния баща, от когото едновременно се страхува и обожава. С течение на времето детето може да развие конструктивна социална критичност като резултат от борбата между либидните и агресивните си сили. Като черта на характера това трансформирано поведение донякъде се еманципира от своите нагонни корени. Вторичните автономни функции също могат да се считат за част от психоаналитичното възприятие за процеса на учене – учене, което не е тясно фокусирано само върху промяната в поведението, но и върху промените в мотивацията, очакванията или разбирането. По този начин, от психоаналитична перспектива, концепцията и термина “учене” се разширява, за да включва в себе си както поведението, така и психичните явления.

До този момент ние разгледахме Егото като система, която е повлияна от сензорната стимулация, произтичаща от вътрешни източници и черпеща енергията си от Ид (То). Видяхме също как перцептивните процеси довеждат до Егото стимули, произтичащи от средата, към която Егото трябва да се адаптира и организира. Все още остава още един източник, който допринася към его-системата от по-висш разряд на психическия апарат, наречен Суперего или Свръхаз.

Суперегото или Свръхазът

Фройд описва Суперегото като някакъв вид завещание, образувано от естествената детска зависимост от родителите и което след това служи като психологическо разширение на родителското влияние. Чрез процеса на идентификация, детето интернализира етичните и морални стандарти на обществото, първоначално представени и въведени от родителите и впоследствие интроицирани като нагласи, ценности и убеждения, собствени за детето. По начин, подобен на развиващото се диференциране на Егото (Аза) от Ид (То) под въздействието на външната стимулация и биологична зрялост, Егото диференцира Суперегото (Свръхазът) чрез способността да абстрахира социалната необходимост от конформизъм и приемане. Посредством Суперегото ние “преживяваме” нашата съвест, която може да фасилитира както саморефлексията, така и, ако е необходимо, вината. Функциите на Суперегото могат да бъдат разделени на две категории:

1. Защитни и възнаграждаващи функции, които установяват идеали и ценности и могат да бъдат подкласифицирани като его-идеал, и
2. критична и наказваща инстанция, която функционира като интернализиран смъмрящ родител, понякога подкласифицирана като примитивно Суперего.

Его-идеалът също може да бъде разграничен от примитивното Суперего чрез феномено­логията на неговия конфликт. По отношение на престъпването на собствените идеали и лични ценности сме склонни да изпитваме срам, докато престъпването на социално наследените стандарти довежда до чувството на вина. Резолюция на вината намираме в и чрез възмездието, компенсацията и наказанието, докато разрешение на чувството за срам намираме по-бавно и болезнено чрез смирението и самоприемането. Накратко, Суперегото представлява третия „господар”, на когото Егото трябва да служи – нагонните изисквания идващи от То, натиска от страна на реалността, въздействащ директно върху Аза, и ограничаването по отношение на социалната приемливост, представено от Суперегото.