Лекция 2 – Основни концепти в класическата психоаналитична теория

Лекция 2 – Основни концепти в класическата психоаналитична теория

Преди да предприемем подробно пътуване през различните концептуални модели на класическия психоанализ, ще бъде полезно, ако първо разгледаме някои от основните понятия или предположения на психо­аналитичното мислене: психологическият детерминизъм, идеята за съзнаваното, предсъзнаваното и несъзнаваното, мотивацията и генетичният подход.

Психологическият детерминизъм

Може би единствената най-представителна концепция на психоанализата е тази на психологическия детерминизъм. Под това имам предвид фундаменталното убеждение, че човешкото поведение, съзнание и опит в крайна сметка се определят или обясняват. Фройд следва научна традиция, която е била посветена на разкриването на законите и мистериите на живота, надявайки се това да доведе до цялостна теория за душевния живот и психиката. Такъв един подход никога не би бил задоволителен, ако съществува заключение, което предполага, че определено действие е „случайно“ или че мисълта е възникнала изцяло от спонтанно, безсмислено, неврохимично взаимодействие. За разлика от радикалния бихевиоризъм или дори теорията за социалното учене (Feist, 1990), които предлагат отчитането и оценяването на дадено поведение като случайни събития в случай на непредвидени ситуации, психоаналитичното мислене би могло да разглежда подобни обяснения като наивни, опростяващи и повърхностни. Психоанализата предлага психичният живот и поведението на човека да се описват като смислени и чувствени. По този начин животът ни е продукт на нашето съществуване. Нашите намерения, както нашите “случайни” деяния и нашите душевни страдания, са достойни за разбиране. Докато критиците могат да твърдят, че психоаналитичните теории правят твърде много от твърде малко, предполагаемата грешка е допусната в търсенето на знания в неявно съществуващото и в зачитането на сложността на живота. Трябва също да се отбележи, че такова едно отношение отразява високата степен на хуманизъм и не е насочено към механизация или редукционизъм.

Дори ако човек може да докаже веднъж завинаги, че Вселената и животът са случайни, безсмислени явления, това не би трябвало да противоречи непременно на гледната точка на детерминизма. Фокусът на психоаналитичното мислене и обяснение е върху човешкия опит и “преживяването” на живота. Това, което е характерно човешко, е склонността на нашата психика да създава или приписва смисъл от и на абсурдността. Не можем да толерираме да сме в състояние на несигурност, неяснота или объркване. Психологическият детерминизъм също се занимава с характерното за това да бъдеш човек, като внушава, че цялото човешко знание, независимо колко сложно, абстрактно или дълбоко, винаги е, в крайна сметка, човешко.

Проучванията на Фройд и Бройер за хистерията са класически примери за човечност и хуманизъм, присъщи за гледната точка на психологическия детерминизъм. В своето изследване и лечение на хистерията те подчертават как особеното поведение на пациентите произтича от важни, но забравени епизоди от животите им. Хистерията, разбирана в контекста на живота на човек, представлява смислена непрекъснатост на битието, така че душевният живот на пациента се уважава като значим и в допълнение пациентът се приема като проявяващ психични процеси, общи за човечеството. „Логиката“ на хистеричните симптоми скоро след това довежда до оценяване на логиката на сънищата, грешките, шегите и неволните лапсуси на езика. Ако възприемем детерминистичния възглед, никога повече не бихме могли да приемем житейските събития за даденост!

Съзнаваното, предсъзнаваното и несъзнаваното

Вторият основен принцип в психоаналитичните теории е свързан със съзнанието. Тази представа, че умствената или психичната дейност има съответно осъзнаване, поставя основата за изследването на трите топики: съзнавано, предсъзнавано и несъзнавано, както и явлението на самосъзнанието. Когато оценяваме границите на осъзнаването, ние сме привлечени, както е бил Фройд, да разгледаме сложността на несъзнаваните психични процеси. Това разглеждане произтича пряко от концепцията за детерминизъм, тъй като се отнася до степента, в която се създава приемственост на опита и асоциациите на мисълта. Малцина биха спорили, че голяма част от това, което мислим и говорим е организирано по начин, който не осъзнаваме. Фройд по същество твърди, че организационните процеси на мисълта и езика са несъзнавани, а съществуването на несъзнаваното е самоочевидно в присъщата структура на мисълта и езика. Ще разгледаме тънкостите в теорията за несъзнаваното по-късно в нашето обсъждане на Топографския модел. Достатъчно е да се каже в този момент, че съществуването на трите топики: съзнавано, предсъзнавано и несъзнавано са основна предпоставка по отношение на психоаналитичните теории. В контекста на феноменологията на психичното говорим за съзнаваност и несъзнаваност, а не да си спомняме или забравяме. Нашият интерес не е по посока на действия или бездействия, а по-скоро е насочен към състояния на съществуване. Несъзнаваността на трав­матичното минало събитие (травматизма) може да изглежда сякаш събитието е забравено. Все пак клиничното психо­аналитично разбиране, че самонараняването се определя от принудата да се повтори този травматизъм и че събитието, което се повтаря, е неосъзнато за рационалните способности на ума, може да помогне на пациента да прекрати страданието си.

Мотивацията

Досега отбелязахме основните пред­положения, свързани с разбираемостта на човешкия опит и предположихме, че съществува потенциална пречка пред това знание – невъзможността непременно да знаем какво знаем. Третото ни предположение се занимава с факторите, силите или условията, които мотивират нашия опит. Каква е целта на нашите действия? Насочени ли сме към някакви цели? Ако сме, как са се установили тези цели? Тези въпроси са също фундаментални за психоаналитичната перспектива. В стремеж да отговори на тези въпроси, психоаналитичната теория предполага ролята на инстинктите (нагоните) и използването на психичната (сексуалната) енергия. Сексуалността е основен фактор в мотивационната схема, която оформя развитието на детството и след това се превръща в крайъгълен камък на личността, желанията и потребностите на възрастните. Отново виждаме психоаналитични предположения, насочени към създаване на единно разбиране за психичното. Мотивацията предполага инициираща конструкция към живота, която допълнително предлага целенасоченост, такава, че да се търси цел, амбиция или резултат. Ние не кръжим безцелно през живота, тласкани и привличани от събития, сякаш сме част от игра на пинбол; по-скоро търсим, искаме и желаем. Животът, както се разбира от психоанализата, не е пасивно преживяване, а е активен процес на живеене, развитие и трансформация.

Генетичният подход

Четвъртата основна предпоставка за психо­аналитичните теории се опира на биологично извлечената представа за генеративността. Тоест, психоаналитичната мисъл е тясно обвързана с основните начала на биологичните системи по отношение на растеж, съзряване, адаптация и промяна. Генетичният подход предполага, че психиката и душевният живот се развиват през и от житейския път на индивида и че тази прогресия протича по сравнително предсказуем начин. Имайки предвид, че развитието в своята същност е времеви процес, можем да разглеждаме различните усложнения в нормалното, очаквано, последователно протичане на процеса, като фиксации или регресии. Можем да говорим за фиксации, когато генетичната прогресия е спряна и процесът на растеж се латерализира, така да се каже, вместо да продължи по вертикалното изкачване във времето. Регресиите се отнасят до оттегляне или връщане към предишни нива на развитие, които вече са надминати. Поради еволюционния принцип, че най-високото ниво на развитие е и най-нестабилно, регресиите са очаквани и разбираеми отстъпления под въздействието на стрес, заплаха или травма. И в двата случая генетичният подход е влиятелен не само в очевидния контекст на психосексуалното развитие, но и по отношение на регулирането на инстинктивното и нагона, появата на психичната структура, адаптивните способности на егото и предлагането на някак си състрадателно разбиране относно психопатологията. Докато Фройд и психоанализата често са критикувани за това, че са сексистки и ненужно сложни, психоанализата също така придава на детството дълбоко значение и уважение. Като основа за всички последващи постижения, детството и децата са издигнати в обекти за интензивно и сериозно изучаване. Значението на преживяванията в ранна детска възраст и влиянието на практиките за отглеждане на деца върху личността на възрастните са доказали стойността на генетичната перспектива. Трудно е да си представим разбиране на личността, което не е, поне частично, инвестирано в процеса на развитие.

Имайки предвид тези четири основни фактора: детерминизмът, идеята за съзнаваното, предсъзнаваното и несъзнаваното, мотивацията и генетичният подход, нека сега насочим вниманието си към множеството модели или парадигми, които съставляват класическата психоаналитична теория.