Лекция 19 – Съзряването
Една повтарящата се тема в творчеството на Уиникът отразява признателността към тенденцията да се лекуваме и растем през целия живот и имплицитния оптимизъм, който по своята същност е стремеж към здравето. Докато той предполага, че процесът на съзряване изисква форма на майчинство, която е „достатъчно добра“, а не перфектна, той също така предполага, че борбата за лично съществуване не е проста задача.
Всички ние започваме живота си в „пълна зависимост“ от признаването и улесняването на нашите желания от страна на грижещите се за нас. В нашата абсолютна зависимост ние сме силно уязвими към тяхната неотзивчивост и натрапчивост, които чувстваме като анихилация на нашия личен континуитет. Тази уязвимост никога не ни напуска, а остава в центъра на нашата субективна реалност – място във всеки от нас, което трябва да бъде защитено и което е свещено. Той продължи своите размишления като обяви, че без значение колко добре сме балансирани между нашата вътрешна субективност и външната ни реалност, винаги остава „некомуникиращо аз (селф)“ или едно персонално ядро на аза (селфа), което е наистина изолирано. Задачата на живота е как да бъдеш сам, без да бъдеш самотен.
Може би най-известното и загадъчно изявление на Уиникот е че „няма такова нещо като бебе“. Това твърдение олицетворява придържането на Уиникът към релационна форма на референция при използването му на психоаналитичната теория. Идеята, че няма такова нещо като бебе, подчертава как бебето и майката образуват кърмеща двойка или единица. Те са диалектически свързани помежду си в „интимна взаимност“.
Майчинските грижи, произтичащи от „първичната майчина загриженост“, от ненатрапчивото държане и отразяване и от зачитането на преходния опит, изискват постоянен синхрон между партньорите в тази двойка. За Уиникът именно тези релационни процеси между майката и детето водят до появата на аз-а (селфа) над гратификацията на нагоните. Това, което е от решаващо значение за релационната перспектива, е позицията или значението на обекта на Аз-а, независимо от функцията на обекта за задоволяване на нагонните нужди. Помислете, че „бебето може да се храни без любов, но безлюбовното или безлично менижиране не може да успее да създаде ново автономно човешко същество“. Всъщност, само отговорът на нагонните нужди създава форма на съблазнително разсейване до степен, в която емоционалните и релационните нужди за развитие са „изкупени“. Това, което е основно или базово за развитието на личността, е качественото измерение на междуличностните отношения.
В съзвучие с тази предпоставка Уиникът разглежда регресията от гледна точка на усилията на индивида да търси липсващи релационни преживявания. За разлика от традиционните възгледи за регресиите като либидни фиксации или еротогенни фиксации, Уиникът ги вижда като опит за постигане на нуждите на развитието като част от способността на човек да се доведе до самолечение. В тази връзка цялата предпоставка на психоаналитичното лечение се измества от силата на интерпретацията към силата на лечебната връзка. Връзката позволява компенсация на родителските неуспехи и създава трансформационна среда, която осигурява свободата да създаваш, да си представяш и да играеш.
Валентин Бояджиев 