Лекция 15 – Личността в теорията на Уиникът
Позволете ми да се върна към идеята, че психоанализата е приела значението на личността и азът за даденост. Знаем, че Фройд често използва термините „его“, „аз“ и „личност“, както и Клайн. Уиникът се стреми да проучи как се развива „личността“, но не като различно от егото; по-скоро той се опита да изследва персонализирането на егото, тоест това, което олицетворява човека.
Преследвайки този интерес, Уиникът ни привлече към фината, но дълбока значимост на връзката майка-бебе, тъй като тя се простира през пренаталния период и ранната детска възраст, и как връзката между майката и бебето формира личността на това дете. Разбирайки какво означава да бъдеш човек, можем да оценим отсъствието на човека, както е при психозата, или фалшивият селф, който се проявява в патологията на характера.
Смята се, че бебето започва живота си в състояние на „неинтеграция“. Преживяванията на бебето са разпокъсани, дифузни части от събития, които засягат бебето, което се опитва да осмисли всичко това. Майката служи за организиране на тези преживявания за бебето, като предлага на бебето организирано възприятие за себе си; тоест тя ефективно събира парченцата от преживяването на бебето в своята отзивчивост към него и по този начин осигурява удържане (containment) на това преживяване. Този процес Уиникът нарича „удържаща среда“ (holding environment), която е физическо и психологическо продължение на утробата. В процеса на удържане майката постига състояние на преданост към детето, което той нарече „първична майчина загриженост“. В това състояние майката може да се погълне от фантазиите и преживяванията с бебето си, като помага на бебето да толерира напрежението си, както и да намира израз на бебешките фантазии и стремежи.
Майката пренася света на бебето в своя емпатичен резонанс към него. Например, Уиникът предполага, че когато бебето е на ръба да призове предмет, подходящ за неговите или нейните нужди, като например храна в отговор на напрежението произхождащо от глада, майката поднася гърдата си на бебето – точно в този момент. Това състояние на възбуда, предизвикано от глада, се организира от отговора на майката и нейната гърда, така че бебето преживява „момент на илюзия“. Илюзията е привидното манифестиране на гърдата от неговата фантазия, която придружава нуждите му. Бебето започва да вярва, че той или тя е създал обекта.
Повтарящите се преживявания на съвпадение между халюцинацията на бебето и представянето на обекта в действителността пораждат способността да се мисли това, което действително е налично. В крайна сметка подобно магическо мислене поражда „чувство за всемогъщество“. В този период от живота на бебето такова всемогъщество формира основата на здравословното развитие и солидността на селфа.
Времето и синхронизирането, което протича между преживяванията на бебето и емпатичната реакция на майката, са от решаващо значение за бебето, за да може то да развие способност за контакт с външния свят и контрол над него. За да илюстрира това свое предположение, Уиникът предлага цитата: „Когато гледам, ме виждат, значи съществувам“. Доколкото майката може точно да резонира с желанията и нуждите на бебето, толкова повече тя прилича на „перфектната среда“. Доколкото не успява, тя подкопава халюцинаторното всемогъщество на бебето и ограничава вярата на бебето в собственото му творчество и сила.
Оптималното състояние е това, при което психиката и сомата на бебето се развиват съвместно един с друг, така че усещането за перфектната среда лежи в основата на усещането за себе си. От тази предпоставка по-късните неизбежни провали на средата, както и загубата на инфантилното всемогъщество, стават поносими; тоест, детето става способно да действа чрез принципа на реалността, ако използваме термина на Фройд.
Валентин Бояджиев 