Лекция 11 – Психичната структура
От изложените по-рано предпоставки, Феърбeърн представя структурен модел на психичното, който е може би най-известният негов принос. Той предлага вид его анализ, който постулира егото като централно ядро на личността и като ядро на психичния живот. За разлика от концепцията на Фройд за егото като интегриран набор от функции, които се развиват от недиференцирана То-Аз (Id-Ego) матрица, използването на концепцията за егото от Феърбeърн е по-скоро в съответствие със съвременните фройдистки представи за селфа. Егото на Феърбeърн е единна, интегрална, ментална структура със собствена либидна енергия, която търси връзки с реални външни обекти. Доколкото тези реални външни обектни взаимоотношения са налични и задоволителни, егото остава неразделно и цялостно. Доколкото те са незадоволителни, егото установява компенсаторни вътрешни обекти.
Като следствие от тези вътрешни обекти, единството на егото е компрометирано и се разцепва. Разцепването на егото съответства на разпространението на вътрешните обекти, които от своя страна привличат части от егото, които да изпълняват различни вътрешни обектни отношения. По този начин установяването на вътрешните обекти и отношението на егото към тези обекти принуждават фрагментацията на първоначално интегрираното цяло его. Ясно е, че има фундаментална разлика между Фройд и Феърбeърн в дефиницията на егото, която може да доведе до неизбежно объркване и противоречие. За да оцените прозренията на Феърбeърн за междуличностните отношения може би е най-добре да отстраните от съзнанието си за момент традиционното си разбиране за системата на егото.
Започвайки с базисен „план“, така да се каже, за това как може да се изживее връзката с майката, Феърбeърн идентифицира удовлетворяващ компонент и неудовлетворяващ компонент. Освен това той описа неудовлетворяващия компонент като отхвърлящ, а също и като отхвърляне, което е последвано от състояние на надежда или обещание. Този набор от възможни изживявания спрямо майката позволява идентифицирането на три функционално различни майки:
- удовлетворяваща майка,
- примамлива майка и
- лишаваща майка.
Тези три преживявания, свързани с майката, осигуряват на детето основа за обектни отношения, които съответстват на тези три нейни аспекта. Идеалният обект се формира в контекста на удовлетворяващите аспекти на майката, вълнуващият обект се формира в контекста на обещаващите и примамливи аспекти на майката, а отхвърлящият обект се формира в контекста на лишаващите аспекти на майката.
Докато всеки от тези обекти се формира, част от егото е посветена на формирането на допълваща структура на обектната връзка. Тази част от егото, която служи за връзка с вълнуващия обект и непрекъснато се стреми към и желае свързаност, той нарича либидинално его. Обратно, тази част от егото, която е свързана и идентифицирана с отхвърлящия обект, той нарича антилибидинално его. Антилибидиналното его се изживява като враждебно и насмешливо към всеки възможен контакт или задоволяване. Остатъкът от първоначално цялото его се нарича централно его и тази структура е обвързана и идентифицирана с идеалния обект. Тъй като централното его е свързано с удовлетворяващи преживявания с реалния свят, то остава достъпно за бъдещи взаимоотношения с реални външни обекти, за разлика от либидиналното и антилибидиналното его, които са ограничени до вътрешните обектни отношения.
Либидиналното и антилибидиналното его са „субсидиарни егота“, които са обвързани със съответните им лоши обекти. Тези обекти са „лоши“ поради липсата на удовлетворение. За да запазят отношенията на егото с истинската майка, която удовлетворява и подхранва и за да предпазят тази връзка от замърсяване с фрустрация, ярост и неудовлетворено желание, тези субсидиарни егота контролират лошите обекти. Следователно централното его се различава от субсидиарното его, тъй като има капацитет както за вътрешни обектни отношения, така и за отношения с реални хора.
Идеалните обекти, с които е свързано централното его, се интернализират като „добри“ обекти чрез процес, наречен „морална защита“. Във връзката между централното его и идеалния обект централното его се стреми да живее според идеалите на нравственото съвършенство, което идеалният обект представлява и като се идентифицира с тези идеали, връзката е предстояща. Стремежът към повече съвършенство служи като разсейване и защита срещу катексиса на лошите вътрешни обекти от субсидиарното его. Това, което остава от централното его, след като се разцепи на либидинално его, антилибидинално его и защитно функциониращото централно его, остава в услуга на отношенията с реални, външни обекти.
Надявам се, че до този момент е донякъде ясно, че Феърбeърн е заменил дуалния нагонно мотивационнен принцип на Фройд с единния мотивационен принцип на либидната свързаност. Вместо агресията да се разглежда като нагон, тя се разбира като проява на разочарован либиден стремеж – „антилибиден фактор“.
Чрез формулирането на взаимовръзката между различните части на егото, Феърбeърн дава описание на интрапсихичната динамика, която отстранява необходимостта от нагонно базирания модел. Либидиналното его е изобразено като копнеж по вълнуващия обект, който никога не може да се получи, но постоянно се търси. Либидното търсене се поддържа живо чрез формиране на вътрешен обект на вълнение, обещание и надежда.
Антилибидиналното его се формира като хранилище на цялата омраза и деструктивност, които се натрупват в резултат на фрустрираното либидно преследване. Това антилибидинално его съществува в контекста на отхвърлящия обект и формира идентификация с лишаващите и задържащите аспекти на този обект. Докато голяма част от яростта в антилибидиналното его е насочена към отхвърлящия обект, тя е насочена и към либидиналното его. Тази вътрешна омраза към себе си е резултат от атаките срещу вълнуващия обект, който обещава, но не изпълнява, и срещу либидиналното его, което е наивно и обнадеждено. В клиничния опит този процес се разиграва когато пациент, след период на засилен контакт и връзка с аналитика, продължава да изразява силна омраза към себе си и към аналитика. Това, което класическата теория би нарекла „отмяна“, Феърбeърн описва като „антилибидинално его, наказващо либидиналното его и вълнуващия обект“. Основната борба в психичното, която е основа за психичен конфликт, се свежда до загубата от страна на индивидите на интеграцията и цялостта на техния опит спрямо себе си и спрямо необходимите им отношения с другите и до неизбежната фрагментация, на която са принудени да се подлагат, за да поддържат контакт и преданост към непримиримите черти на тези взаимоотношения.
Макар че може да е съблазнително и удобно да се приравнят трите егота на фройдистката структурна теория, подобно сравнение е фундаментално погрешно. Припомнете си, че Феърбeърн елиминира необходимостта от структура на Id (То) като дава на егото собствена мотивационна сила. Освен това той елиминира необходимостта от структурата на суперегото като описва взаимовръзката между трите части на егото и съответните вътрешни обекти като отговарящи за наказващите и идеалните характеристики.
Освен това Феърбeърн предлага реинтерпретация на Едиповата динамика като отбелязва, че по времето, когато връзката с бащата е от значение, тя служи като рекапитулация на предишния опит с майката. Докато детето търси връзка с бащата, процесът на формиране на идеален обект, вълнуващ обект и отхвърлящ обект се повтаря в контекста на опита спрямо бащата. Резултатът е два набора от тези вътрешни обекти, всеки извлечен от единия или другия родител. Егото на детето наслоява и обединява тези обекти в един набор от вълнуващи и отхвърлящи обекти, които сега са далеч по-сложни. Тези по-сложни образи могат да се проектират върху родителите, което позволява на родителя от противоположния пол например да бъде изживян като съблазнителен (или вълнуващ), а родителят от същия пол – като злонамерен и съпернически, тоест отхвърлящ. Вторичното сексуализиране на тези взаимоотношения води до Едиповото качество, присъщо на възгледа на Фройд. За Феърбeърн Едиповата динамика все още е в основата си феномен на инфантилната зависимост и репрезентира просто по-нататъшно разработване на търсенето на основната свързаност в човешкия контакт. Именно това основно търсене на свързаност и степента, до която човек в крайна сметка прави компромис и изкривява своето същество в опит да получи необходимите взаимоотношения, е основата за отчитането на психопатологията от страна на Феърбeърн.
Валентин Бояджиев 