Лекция 6 – Приносът на Хайнц Хартман

Лекция 6 – Приносът на Хайнц Хартман

В традицията на сбития, но плодовит стил на Зигмунд Фройд, малката монография на Хартман (1939/1986), озаглавена „Ego Psychology and the Problem of Adaptation“, е оказала монументални последици върху психоаналитичната теория и техника. Способността на Хартман да синтезира понятия от анатомията, психологията и социологията е разширила потенциалното приложение на Его психологията до по-широкия спектър на човешките преживявания. По-специално Хартман разпознава ограниченията, присъщи на психосексуалния модел за развитието, за обяснението на свързаността между self-a и обекта. Важността на взаимодействието с околната среда бива ясно изразена от Фройд, но моли за допълнително развитие.

Хартман напредва в темата за Егото като организатор на психиката, на опита и на поведението (Blanck & Blanck, 1974). Тази организираща функция предлага едно такова разбиране за нормалния процес на развитие, спрямо който патологията може да се разглежда като вид неуспех в развитието. Чрез артикулацията на основните функции на Егото, човек може да проучи колко добре са били фасилитирани те от житейските събития.

Хартман започва дискусията си за психологията на Егото, като се съсредоточава върху адаптацията като централен въпрос. Той определя адаптацията като реципрочен процес между организма и неговата среда, който работи за взаимното им „приспособяване“. Освен това той предлага адаптацията да се определя чрез функцията си, а не чрез някакво дискретно действие; следователно, тя представлява категория поведения. Концепцията за адаптацията като его-функция представя Егото като еволюираща система, която развива способности от по-висок ред, които са подчинени на изучаването на дискретното поведение. Кърмачето например развива поведения, които променят функцията си (както и формата си) с течение на времето, докато адаптивният капацитет на детето узрява. Вокализациите могат да започнат като поведение за намаляване на напрежението, но в крайна сметка се развиват до силно диференцирани, сложни действия, които интегрират детето в околната среда чрез споделен език.

Освен това Хартман отбелязва, че адаптирането позволява промяната от отбранителната (защитна) нагласа в един момент, към автоматизираната независима структура в по-късен момент (вторична автономия). След това тази структура може да се задейства от инстинктивен стремеж (нагон), който я въвежда в действие. Овладяването на дадено умение например може да бъде описано като включващо обучителна последователност, в която се изпълняват различни действия в отговор на вътрешни процеси, при които действията в крайна сметка се развиват в автономна структура, която е подчинена на тези дискретни актове. По този начин умението за вървене не е проста амалгама от движения, а включва развитието (или адаптирането) на перцептивно-двигателната система на амбулацията. От психоаналитична гледна точка ученето не е просто непредвидена реакция спрямо пораждащ я стимул, а по-скоро външно събитие, възприятие (перцепция), вътрешно събитие, оживяващо нагона и действие, което отговаря на този нагон. Такива действия могат да възникнат в предсъзнаваните автоматизми, които служат на Егото като предварително определени или „пакетирани“ перцептивно-поведенческо-когнитивни стратегии.

Това признание от страна на Хартман, че Егото се приспособява към развитието на предсъзнаваните автоматизми, е забележителна съвременна концепция, подобна на социално психологическата концепция за функционална автономия (Олпорт) и на представите за йерархично подредените нива на обработка на информацията, описани в съчиненията на Хърбърт Саймън, Бертран Ръсел и Грегъри Бейтсън (Bateson, 1979).

Съвременно е и признанието от страна на Хартман на връзката между организма и околната среда като реципрочен процес. За разлика от реципрочния детерминизъм на Бандура, Хартман разграничава способността на организма да влияе върху околната среда (алопластично действие) и да се променя (автопластично действие). Тези методи на адаптация, заедно с потенциала за избор на нова среда, илюстрират адаптивните цели на системата на Егото.

Освен това Хартман преразглежда концепцията за развитието на Егото, като отбелязва, че конфликтът не е единственият източник на мотивация. Тоест его-системата до известна степен се развива от конфликт между напрежението, създадено от нагоните, докато в друга степен Егото се развива и функционира сравнително свободно от конфликти. Този последен аспект, наричан безконфликтна сфера, функционира в състояние на първична самостоятелност спрямо инстинктивните движения. Функциите на Егото включват съзнание, мотилитет, възприятие, памет и мисъл. Безконфликтната сфера се отнася до онези его-функции, които съзряват в съответствие с овладяването на либидни и агресивни желания. Ясно е, че развитието и функционирането на Егото изискват взаимодействие както на конфликтни ситуации, така и на безконфликтни процеси. Хартман предоставя полезна аналогия с описанието на държава, за да илюстрира това взаимодействие:

„ …описанието на държавата, нацията, щатът включва освен участието й във войни със съседни нации или държави, нейните граници и придвижването през тези граници по време на мир… То включва също мирното развитие на населението, икономиката, социалната структура, администрацията и др.“ (Hartmann, 1939/1986, p. 11).

Задачата за разбирането на сложността на Егото изисква разбиране за това „как психичният конфликт и „мирното“ вътрешно развитие взаимно се фасилитират или си пречат“ (Hartmann, 1939/1986, p. 11). Бъдете сигурни, че разликите между свързаните с конфликти и безконфликтните сфери на его-функциите по никакъв начин не са свързани с патологията и нормалността, тъй като и двата типа функциониране са били разглеждани като съществени за цялостната его-система.

Хартман преразглежда основното предположение на класическата психоаналитична теория, като постулира съществуването на апарати (структури) с първична автономия. Той заключава, че Егото не може просто да бъде разграничено от Id (То) като тази част от Id, която влиза в контакт с външния свят. Вместо това Хартман предполага, че има вродени его-потенциали като възприятието, подвижността, езика, паметта и т.н., които са свързани с биологичните дадености на организма. При раждането Егото и Id се потенцират от недиференцирана матрица от нагони и капацитети. Тъй като индивидът узрява физически, опитно и емоционално, Id и Егото се диференцират като психични структури. По думите на Хартман „строго погледнато, не съществува Его преди диференциацията на Егото и Id, но няма и Id, тъй като и двете са продукти на диференциация“ (Hartmann, 1939/1986, p. 102-103).

Така психологията на Егото разширява основната позиция на теорията за нагоните на класическия психоанализ, за да включи вродените его-апарати, които са разработени във връзка с „обичайната очаквана среда“. Тази концепция за „обичайната очаквана среда“ се отнася до относителното съвпадение или съответствие между възможностите за развитие на индивида и условията, срещнати от индивида в именно тази негова среда. Доколкото човекът се среща със събития, които могат да бъдат управлявани, развитието на Егото се улеснява. Дотолкова, доколкото средата е нетипична (не е очаквана, не е обичайна), развитието на Егото може да бъде забавено или нарушено. Трябва също така да се отбележи, че обичайната, очаквана среда би породила обичайни, очаквани конфликти, което би улеснило и свързаните с конфликта его-процеси на регулиране на нагоните.

Освен това, его-системата е описана като представляваща не само съзвездие от апарати, но и от функции от по-висок ред, а именно:

1. диференциация,
2. синтез и
3. интернализация.

Първата от тези функции, диференциацията, всъщност е форма на специализация. Тоест Eгото се обособява като психична структура чрез своите специализирани операции. Разграничаването на Eгото включва заместване и допълване на примитивните регулаторни фактори на нагоните с по-ефективните регулации на Егото. Развиващото се Его овладява нови функции и регулаторни процеси от по-високо ниво (т.е. по-сложни и всеобхватни). Това, което преди е изисквало отбранителни операции за защита на целостта на Егото, сега може да отстъпи място на его-компетентността и овладяването. Появяват се качествено различни функции, които следователно не могат да бъдат компенсирани от по-малко сложни или по-примитивни процеси. Зрялото Его например може да понася различни степени на разочарование и завист с помощта на адекватно тестиране на реалността, интелектуални процеси, паметово припомняне и намерение за самоусъвършенстване (т.е. автопластична адаптация). За разлика от това, една незряла, нарцистично нарушена его-система не може да компенсира адекватно тези его-функции и процеси и вместо това анимира примитивни защити като проекция, отричане и обезценяване (девалоризация).

Егото непрекъснато осъществява адаптация, инхибиране и синтез. Кърмачето посреща обичайната, очаквана среда в състояние на адаптация, което, с времето, се развива във процес на адаптация. Новороденото и околната среда са адаптирани едно към друго в различна степен. Новороденото зависи от околната среда (функциите на майката), за да защити и удовлетвори определени основни потребности, а също изисква околната среда да осигури и стимули за реактивност. Детето се разграничава (диференцира) от околната среда, тъй като средата се отразява (оказва влияние) върху детето. Това диференциране насърчава необходимата отделност от средата, която от своя страна насърчава по-нататъшното адаптиране към приспособяването. По този начин Хартман предполага, че както Егото и Id се диференцират чрез опита и съзряването, така и индивидът се диференцира от средата. Освен това тези диференциации също изискват балансиране или интрапсихично равновесие, за да се насърчи адаптивната реципрочност. Всъщност Хартман очертава четири арени на интрапсихично равновесие, които в съвкупност могат да бъдат наречени „синтетична“ функция на Егото. Тези арени са:

1. равновесие между индивида и околната среда;
2. равновесие между нагони;
3. структурно равновесие между психичните инстанции (структури) – Id (То), Его (Аз) и Суперего (Свръхаз); и
4. равновесие между синтетичната функция на Егото и останалото Его.

Докато всички тези функции се отнасят до цялостната организираща функция на Егото, последната форма на синтез се отнася до способността за обединяване и сплотеност на самото Его, подчертана от произведенията на Кохут и Кернберг (въпреки че всяка от тях има различен контекст на значимост). Тази синтетична функция би била изразена от склонността на Егото: (а) да свързва инстинктивната (нагонната) енергия; (б) да обединява различните функции на Егото като мислене, памет и действие; в) да координира мислите и поведенията; г) да създава нови и уникални психични (ментални) продукти; и д) да опростява и обобщава знанията.

Следователно синтетичната функция би се разглеждала като производна на либидото поради обединяващата й цел, докато диференциращата функция би произтичала от агресията, поради нейната разрушителна цел. Както синтетичните, така и диференциращите функции на Егото работят съвместно помежду си и могат да доведат или до адаптивно постижение, или до адаптивно смущение. Процесите на адаптиране винаги са ограничени до определен спектър от особености на околната среда.

В тази връзка Зигмунд Фройд (1937/1950) цитира Гьоте: „Разумността става неразумност, добротата – мъчение“ (p. 316-357). Адаптивните процеси имат странични ефекти и последствия. Те представляват компромиси и като такива са безкрайни. Невротичният симптом като компромис представлява най-адаптивните усилия на човек за защита на неговия здрав разум или психична „нормалност“. Парадоксът е, че тази здравост налага известна степен на лудост.

Последната его-функция, която трябва да се вземе предвид, е тази на интернализацията. Интернализацията се отнася до прогресивно развиващ се процес, който поражда вътрешния свят на човека. Този вътрешен свят е субективизация на обективната реалност, която служи като „психологическа скица“ на човешките преживявания.

Вътрешният свят също се влияе от инстинктивните движения (нагоните), които постигат в него психична репрезентация. Трябва да се отбележи, че макар да съществува стимулна бариера на сетивно ниво, която регулира степента, в която външната стимулация може да достигне до вътрешността на организма, няма такава бариера, която да филтрира въздействието на нагоните. Следователно, изместването на нагонния стимул е по-значително в психичната икономика, отколкото изместването на стимула, идващ от външната среда. Нашият вътрешен поглед върху опита се разширява или стеснява в зависимост от нашия глад, гняв, сексуална възбуда и др. Натиска на тези нагони може да наложи промяна във възприятието и последващо преструктуриране на вътрешния свят. По този начин, хронично гладният индивид изгражда вътрешен свят на негратификация, беден на грижа, докато тревожният индивид изпитва вътрешен свят, наситен със страх и несигурност. Всеки индивид също така би възприел средата различно като отражение на този негов вътрешен свят. Вътрешният свят на практика става филтър на външния свят.

Мисълта и възприятието са два от его-процесите, които са най-силно включени във функцията на интернализация. Те ни ориентират към външния свят по отношение на пространствените и времевите образи. По-конкретно, мисълта се счита за най-важният представител на интернализационната функция, защото ни освобождава от непосредствената ситуация на възприемане. Его-системата използва мисловни процеси за забавяне на двигателното разреждане и като форми на експериментално действие. Тази пробна дейност е основна за човешкия разум и е важна за нашето превъзходство над нашата среда. Различните форми на интелектуална активност и причинно-следственото мислене, създаването на взаимосвързани отношения и способността за рефлексивно мислене (т.е. мислене за самото мислене) позволяват известна степен на еманципация спрямо простите парадигми на стимулирането и реагирането. Тук намираме идеите на Хартман доста съвместими с концепцията за познавателната медиация на модела за социалното учене на Бандура.

Интелигентността функционира като организиращ процес, който установява организирани концептуални структури под формата на предположения или знания. Валидността на това знание е, разбира се, по отношение на неговото репрезентиране на реалността и степента, в която то подкрепя адаптацията. Последният фактор очевидно би имал по-голяма стойност за оцеляването на индивида, но това подобряване на адаптацията по никакъв начин не гарантира обективна точност. Определено невротичните и дори психотичните пациенти използват интелектуални процеси и постигат знание или усещане за „реалността“. Всеки от тях създава епистемология, която едновременно увековечава своите идиосинкратични изкривявания, като същевременно субективно засилва тяхната адаптация. Процесът на психоанализата, твърди Хартман, представлява „най-висшето развитие на мисленето, насочено към вътрешния живот, тъй като то преразглежда и регулира адаптацията и напасването“ (Hartmann, 1939/1986, p. 64-65). Чрез анализ на Егото може да се разкрие самозаблудата, да се установят коригирани причинно-следствени връзки и да се коригират смислови връзки. Следователно ролята на прозрението (инсайтът) в комбинация със знанието се предлага като съществен фактор за процеса на адаптация.

Докато горната дискусия може да изглежда, че предполага разбирането на Егото и процеса на адаптация като някак механично, Хартман в крайна сметка се занимава с едно разбиране, което оценява цялостния човек и психичното единение. Той, подобно на Фройд, пише в педантично точен стил, който се опитва да разглежда дребни подробности за изграждането на теорията, за да задоволи точността на научното проучване. Хартман също така предоставя широко приложение на своите концепции в биологията, социологията, философията и религията.