Лекция 8 – Генетичният подход

Лекция 8 – Генетичният подход

Петият и последен модел на класическата психоаналитична теория, който ще изследваме, е генетичният модел. Този модел всъщност е един от най-ранните модели, създадени хронологично (през 1905 г.), но въпреки това е модел, който е изпълнявал епистемологична функция през годините, като помага да се организират и интегрират другите модели, които разгледахме по-рано. Генетичният модел също е бил и все още е в центъра на огромен спор, поради заключенията, относно инфантилната сексуалност, сексуалната идентичност, инцестната фантазия, мъжките и женските различия в психологическата регулация и приспособяване и възможните културни и исторически предразсъдъци. За целите на тази книга ще разгледаме приноса на този модел като допълнение към другите модели за психиката и по отношение на неговата приложимост за разбирането на психичното и развитието на личността.

Ще си спомните, че в по-ранното ни обсъждане на нагоните беше посочено, че Ерос, представлява „нагона към живота“ и се проявява в психичното като либидна енергия или просто като либидо. Освен това Фройд признава, че експресията на тази енергия се развива с течение на времето в унисон с физиологичното развитие на личността. Моделът, който ще разгледаме проследява психофизиологичното развитие на либидото в така наречените „психосексуални“ етапи на развитие. Трябва да отбележим, че тази перспектива за развитието на ранното детство като важна, всъщност критична област на психологическото изследване, не е била просто нова, но и е подчертала паралелното развитие между сомата и психиката.

Фройд още в ранната си клинична работа е разпознал мощните връзки между сексуалността и неврозите. Първоначално той е бил убеден, че сексуалната травма лежи в основата на всички последващи невротични симптоми. Тъй като той е започнал своите изследвания чрез собствения си самоанализ, стига до въпроса за реалността на травматизма – дали реалната травма е необходимо условие за невроза? Макар да не е имал съмнение в това, че травмата е достатъчно условие, собственото му самосъзнание е подсказвало, че „травма“ е относително понятие, което трябва да бъде субективно оценено. Той също така е достигнал и до разширяването на концепцията за сексуалността, за да включва тя всички изрази и усещания на либидото, тъй като то (либидото) може да се прояви в различни психологически форми и феномени.

Фройд описва бебето като „полиморфно перверзно“, предполагайки, че задоволяването на сексуалния нагон може да бъде постигнато под много форми и от различни „зони“ на тялото. Тези зони са анатомични области на тялото, които служат като тригери на сексуализирано възбуждане и разтоварване и се наричат ерогенни зони. В ранна детска възраст цялото тяло е ерогенна зона, тъй като възбуждането, генерирано от либидото, е общо и недиференцирано. Когато детето съзрява, възбуждането и възбудата следват модел на локализация, който е доминантен в своята функция, свързана с интеракцията на бебето с живота. Както ще видим, прогресията на ерогенните зони от оралното към аналното, след това към фаличното и накрая достигайки примата на гениталиите следва линия на развитие, съответстваща както на физическото, така и на психологическото съзряване. Периодите на развитие преди постигането на генитална доминантност (тоест локализацията на сексуално възбуждане и разтоварване в гениталната зона) се наричат пре(д)генитален период и се характеризират с инфантилно сексуално вълнение и удовлетворение, което не е ясно и рязко диференцирано, но се наблюдава феномен, подобен на оргазъм, който води до отпускане и временно разтоварване на сексуалната възбуда. Бебето или детето, което проявява френетично вълнение от появата на ново кученце, например, може да се изтощи от ентусиазма да играе с домашния любимец. Подобно вълнение може да достигне връхна точка и да доведе до агресивно действие поради непоносимата си интензивност или да доведе до внезапна сънливост и свръх спокойствие. Въпреки че релаксацията може да не е пълна, достатъчно е да се възстанови вътрешното равновесие на нагонните сили. Докато всички етапи на психосексуалното развитие са свързани с определен диапазон в хронологичната възраст, трябва да се запомни, че тази прогресия оставя своя отпечатък върху личностните характеристики на възрастния. Следователно, докато оралността се отнася (приблизително) до първите няколко години от живота, ефектите от оралното развитие са постоянни маркери върху крайната структура на личността. Друг важен момент, който трябва да запомним относно генетичния модел е, че макар че се очаква индивидът да премине по времевия континуум, моделът също изследва възможността за фиксиране в точки на развитие и възможността за регресия към предишни стадии на развитие.

Оралната фаза

Оралният стадий, най-ранният стадий на либидинозно развитие, обхваща приблизително първите 18 месеца от живота и се характеризира с преобладаващата необходимост на кърмачетата да бъдат хранени и поддържани, за да оцелеят. Либидното възбуждане е съсредоточено върху ерогенната зона на устата, тъй като тази област на тялото е най-критична за ориентацията на бебето към и в живота. Чрез оживяването на оралната ерогенна зона, нагонните движения очертават съществуването на бебето чрез приемането и инкорпорирането на храна. Оралността функционира като организационна схема за всички сензорни инкорпорации. Тоест, кърмачето се храни чрез сетивата си, докато светът се предлага и изследва. Първите възприятия са форма на орално инкорпориране, а първите случаи на оценка се заключават в решението дали даден стимул е годен за консумация (инкорпориране). Тестуването на реалността е предшествано от дегустация на реалността. Благодарение на полиморфната перверзност на тялото на кърмачето, автоеротизмът е очевиден способ за заместване на различните форми на удоволствие, чрез например смукането на палец, водещо до удовлетворяване на ерогенната лигавица на устната кухина. Цялостно изместване на това либидно удоволствие се проявява в целуването и в страстния стремеж и ненаситност към храната и храненето.

Целта на оралната еротика е стремежът към автоеротична стимулация, която след това напредва към включването и на обекти. Чрез инкорпорирането на храна или сензорни стимули, преживяването се интернализира, интроeктира се в психическо преживяване и след това формира първична идентификация. Тоест, ние сме едно с онова, което сме приели (изяли). Културните артефакти от тази първична идентификация се проявяват в ритуалите на хранене и в магическите вярвания за единение, например чрез ръкостискането.

Съответно, разнообразието на оралните страхове се проявява като страх от това да не бъдеш погълнат (изяден) или като страх от канибализиране на твърде много желаното, т.е. от неговото унищожаване. Разбира се, копнежът да инкорпорираш или да бъдеш инкорпориран може да представлява желание за сливане с обекта. Нека отбележим освен това, че обектите, работещи на това ниво на развитие, са частични обекти или обекти, дефинирани единствено по отношение на тяхната функция като гратификатори на удовлетворение.

Оралният етап понякога се подразделя на орално-еротична фаза, която настъпва първо и се свързва с удоволствието, търсено от инкорпоративните удовлетворения и по-късна орално-садистична фаза пред­ставляваща диференциране на агресивния нагон, който може да се изрази чрез хапане и унищожаване на обекта, чрез неговото поглъщане. Смята се, че тази последна фаза поставя основата на амбивалентността, тъй като необходимият обект е също така, този който трябва да бъде унищожен. Любовта или желанието насочено към обекта става очевидно чрез глада за обекта. Гладът поражда болка и агресивна тенденция.

Ако считаме, че желанието съществува само когато има лишение, тогава трябва да осъзнаем и приемем факта, че обектът се познава първо чрез неговото отсъствие (липса). Детският глад принуждава детето да разпознае и приеме съществуването на външния свят. Тогава първите обекти се признават, поради факта, че се приемат в устата, за да се задоволи дадена нужда. Докато успяват да бъдат задоволяващи нуждата, те спират да съществуват. По този начин бебето изпитва хипотетично всемогъщество, което съчетава съществуването на обекта с осезаемо вътрешно усещане, което може да бъде накарано да изчезне, когато обектът бъде „погълнат“. Майката, или по-вероятно гърдата й, може да се разбира като продукт на глада, който след това се инвестира чрез еротични гратификации, тъй като облекчава напрежението (създадената възбуда). По този начин първият обект, който се преживява, е майчин, частичен обект. Надеждността и достъпността на майката, разбира се, ще определят степента, в която се установява доверието спрямо света. Колкото повече майката е в тон с нуждите на детето, толкова по-добре ще се вписва във фантазиите на бебето. Тъй като в този момент Азът и обектът се различават само рудиментално, ако изобщо се различават, доверието, от което се нуждае детето, е едновременно доверие в собственото му вътрешно състояние и доверие в обект, който може да отговори на нуждите на това състояние. Прекомерният глад или свръхзадоволяването или ще надхвърлят капацитета на его-системата на бебето, или ще са недостатъчен стимул за неговото развитие – желателна е „оптимална фрустрация“.

Интересно е също така да се има предвид, че ако отсъствието на желания обект предизвиква глад за този обект и ако кърмачето също е омнипотентно, то желаният обект като продължение на инфантилното всемогъщество би изглеждал идеализиран. Следователно, докато болката от глада предизвиква агресивни садистични психични образи на желания обект, еднакво мощен либиден стремеж за притежание на обекта задава прототипа на садо­мазохистичното свързване. Това означава, че колкото повече се създава нужда чрез лишаване от желания обект, толкова повече ще бъде идеализиран този обект заради способността му за задоволяване на тази нужда. За да може субектът да получи или притежава обекта, последният трябва да бъде либидно катектиран. По този начин обектът е мразен от гледна точка на болката, която причинява и представлява и обичан поради удовлетворението, което може да донесе и осигури.

Алтернатива на току-що описания амбивалентно държан обект би била бебето да раздели (сплитне) преживяването и опита на идеализиран, либидинозен, частичен обект и обезценен, агресивен, частичен обект. Този процес на разделяне (splitting) може да доведе до прекомерни агресивни импулси, които сериозно да влошат способността за създаването и функционирането на здравословни обектни отношения.

Аналната фаза

Може би сте разбрали, че преминавайки през оралния стадий, кърмачето е проявявало повишена активност да контролира собственото си поведение. Невръстното дете на възраст между 18 до 24 месеца е усвоило способността да амбулира (да върви от едно място до друго без помощ) и може да започне да подлага думите на размисъл. Детето може да отрича изявления чрез използването на „не“ и да се наслаждава на възможността да откаже. Трябва да се запитаме какво значение има това за развитието на либидото и психиката. Първо, детето може да започне да контролира собственото си тяло по отношение на елиминирането. Под доброволен контрол елиминирането представлява способността за експулсиране, отхвърляне, отказ и проектиране. Тези операции съществуват от раждането, но попадат под доброволен, волеви контрол през аналния стадий на психосексуалното развитие.

Основната цел на аналния еротизъм идва от и е насочена към приятните усещания за екскреция. Докато детето постигне овладяване на сфинктера, еротичните усещания на ректалната лигавица могат да се засилят, като се задържа фекалната маса. Това може да се е случило първо в контекста на безпокойството от екскреция и след това се е превърнало в приятно усещане по отношение на нововъзникващата способност за осигуряване на сигурност срещу безпокойството. Страхът от елиминирането води до удоволствие от задържането. Докато детето овладява задържането, то може да удължи удоволствието и да отложи края на това удоволствие. Следователно „анално задържащите“ биха имали проблеми с отказа от приятното вълнение и възбуда от стимулирането на ерогенната зона, което от своя страна довежда до забавяне и отказ да се приеме, че дадено удоволствие достига до своя край.

Произходът и характерът на аналния садизъм, еротика и задържане трябва да се разбират във връзката на детето с тялото, изпражненията и родителския обект. Аналният садизъм се корени в детското садистично “прерязване” на изпражненията. Самите изпражнения са едновременно обичан продукт на тялото, инвестиран с нарцистична гордост и предмет, който може да бъде унищожен и елиминиран. Собствеността върху продукта засилва всемогъщия контрол върху съдбата му. В социален контекст (по отношение на родителя) контролът на детето над създаването на изпражнения и овладяването на тоалетната позволява на детето да доставя удоволствие на родителя или да отказва изискваното от родителя послушание.

Появата на социалната сила е обезпечена чрез физическото овладяване на околната среда и се изразява по безброй начини. Тази социална сила се увеличава с появата на езика. Детето не само може да конструира своите мисли чрез думи, но също така може да договори действията си и тези на другите в околната среда, чрез говор (реч) и/или действия (мимики, жестове и др.). Тъй като самият език е социално продиктувана структура, приемането и интегрирането на езика от самото дете служи като мощен социализиращ фактор. В някакъв екзистенциален смисъл може да се твърди, че детето трябва постепенно да се откаже от прелингвистичната субективност, за да се приспособи към по-обективно базираната социална система на общуването. Характерната за този етап агресивност може да отразява компенсацията за загубата на нарцистична грандиозност, която детето е почувствало в своите безгранични пред-езикови мисли. Тъй като тези мисли се ограничават от лимитиращото и лимитирано влияние на езика, детето изразява неудовлетвореност от социализацията, като е заядливо, опозиционно и противоречиво.

Фенихел е предложил физиологични обяснения за връзката между аналната еротика, амбивалентността и бисексуалността. Аналната еротика допринася за третирането на фецеса по противоречив начин (да го изхвърли от тялото или да го задържи, сякаш е обичан). Това, предположил той, е в основата на аналната амбивалентност. Тъй като ректумът също е и кух орган, той може едновременно активно да изхвърля и да се стимулира от навлизащо чуждо тяло. Твърди се, че мъжките тенденции се свързват с първата функционалност на ректума, а женските тенденции с втората. По някакъв първичен, сензорен начин взаимодействието между фецеса и ректума е съпоставим с интеракцията между мъжа и жената в половия акт.

Докато първите анални стремежи са автоеротични, те постепенно се превръщат в обектни стремежи. Действията на родителя насочени към детето могат да станат сдвоени с удоволствието на детето, идващо от овладяването, гордостта от получаването на родителско одобрение и удоволствието да може да даде „подарък – фекалии“. Детето може да пожелае да сподели тези анални дейности – да дефекира заедно с някого и/или да почисти заедно с него. От друга страна, ако родителят критикува и засрамва усилията на детето, това сдвояване ще консолидира връзка, основана на унижение, заплаха, наказание и принудителна сервилност. По такъв начин детето в крайна сметка може да придобие контрол над тялото, но контролът се постига, за да може да се противодейства на агресивните враждебни импулси на неподчинение и бунт. Такъв индивид въвежда наказателното родителско осъждане като инициация за съответствие, а не желанието да бъде оценен и приет. Така натрапчивият характер се мотивира от страха от наказание, за разлика от желанието за любов.

Абрахам е предложил разделяне на аналната фаза на ранен садистичен период, при който се търси екскреторно удоволствие без да се мисли обектът и по-късен период, характеризиращ се с преобладаващо задържащо удоволствие, когато и където обектът се запазва. Този последен период може да представлява началото на обектната любов, където първо се оценява благосъстоянието и благополучието на обекта. Любовта на родителския обект се получава чрез задържането на изпражненията до подходящото за тяхното екскрементиране време. Жертването на някога високо ценените изпражнения е предприето в полза на одобрението от родителя. В този сценарий виждаме и пример за това, че детето оценява родителя заради неговата стойност на обект в допълнение към неговата обектна функция. Връзката с родителя сама по себе си има стойност и следователно трябва да бъде запазена и защитена.

Уретралната фаза

Уретралният стадий не е разглеждан експлицитно от Фройд, но е обсъждан от някои от ранните теоретици като Ференци и Фенихел. Етапът се предлага като междинен период между аналния и фаличния стадий, при който (уретрален стадий) детето има осъзнаване на физическите различия между половете и пристъпва към включването на тези знания към овладяването, постигнато по време на аналната фаза. Тъй като аналната ерогенна зона би била вероятно една и съща за момчетата и момичетата, уретралната зона би представлявала най-ранното осъзнаване на различията между половете в контекста на физическите, психологическите и социалните компетенции. Смята се, че еротиката на уретрата се свързва с фантазии за разваляне, увреждане и спасяване. Децата могат да използват акта на уриниране, за да доминират и унищожават обекти, а понякога и за да прогонят опасности като огъня. По-специално момчетата могат да използват акта на уриниране като продължение на своето въздействие върху околната среда от по-отдалечено разстояние. Това води до асоцииране на уринирането с конкуренцията. Момчетата могат да съумеят да поддържат продължителност в еднополовата конкуренция, а синовете могат да се съревновават с бащите, като „правят пиш, там където бащата е правил пиш“ или да измият урината си (да пуснат водата на тоалетната), така че никой друг да не я развали или открадне. Уринирането има и качество на „пускане“ и “освобождаване”, което може да изразява пасивната загуба на сила. Тази пасивна конотация е особено очевидна в периоди на емоционална регресия, когато детето се чувства инфантилизирано от завладяващите Аза му вътрешни или външни сили. Пасивното уриниране се характеризира с липсата на контрол и преживяването на срам при подмокряне на дрехите и спалното бельо. Детето може да бъде посрамено и унижено чрез връщането му към памперсите и загубата на автономност по отношение на свободата за опознаване на околната среда. Родителският гняв и наказанието, разбира се, ще засилят регресията и често допълнително изкривяват действията като „умишлени“ актове на неподчинение и проява на сила или опит за доминация от страна на детето. Успехът на детето в избягването или преодоляването на срама, съпътстващ уретралния конфликт, води до амбицията за непрестанна борба срещу срама. По този начин овладяването на уретралното изпускане и задържане представлява първите признаци на овладяване във връзка със сексуалната идентичност. Момчетата и момичетата уринират по различен начин и така постигат известна степен на подобие със своята еднополова група, овладявайки начина на уриниране на момчето или момичето.

Последната дума за еротиката на уретрата е запазена за предполагаемата връзка между уретралните усещания и мастурбационното удоволствие. Тъй като детето до 3-годишна възраст е постигнало познания относно мастурбационното удоволствие като умишлен акт на самостимулация и е станало компетентно в овладяването на сфинктера като телесна зона, се очаква сдвояването на тези преживявания да доведе до това уринирането несъзнавано да се преживява като еквивалент на мастурбацията. Детето, което осъзнава изграждането на напрежение в пикочния мехур, асоциира освобождаването на това напрежение и съпътстващото удоволствие със същия орган, използван за мастурбационни удоволствия. Този процес на асоцииране води до психическо овластяване на гениталната област. Към този момент детето е постигнало:

1. определен волеви (съзнателен) контрол над тялото,
2. известно овладяване на околната среда (родителския език и правила),
3. известно знание и овладяване на биологичните различия между половете и
4. известно осъзнаване на значението на гениталната зона.

На този етап от развитието на либидиналната зрялост, експресията на енергията на либидото е съсредоточена в гениталната зона. Това не означава, че гениталната зона преди това не е била инвестирана с либидна енергия, по-скоро около 4-тата или 5-тата година, физическата и психологическата усъвършенстваност на детето е достигнала определена степен на специфичност. Фройд е нарекъл инфантилната генитална организация „фалична фаза“ и е предположил, че тя представлява кулминацията на доминиращия интерес към гениталиите, гениталната мастурбация и форма на генитален оргазъм.

Пенисът е фокусът на тази фаза и за двата пола, тъй като представлява разликата между половете в най-очевидната му форма.

Фалическата фаза

Фаличният стадий на психосексуалното развитие представлява първият генитален фокус на еволюцията на либидото и като такъв поставя на преден план сексуализацията на отношенията, сходни с тези на отношенията на възрастните. Детето в този момент е наясно с различията в пола и инкорпорира това осъзнаване в оценката на всеки родител и в идентификацията си с всеки родител. Тъй като всички деца изживяват майката като първичен любовен обект, признаването на различията между половете изисква момчетата и момичетата да изживеят любовта й по различен начин. За момчето тя може да остане обект на неговите любовни желания, тъй като то започва да се идентифицира с бащата, на когото биологически прилича. За момичето тя трябва да бъде отстъпена като обект на любовните желания, тъй като детето се идентифицира с майката и майчините любовни желания. Сега ще разгледаме как се разиграват тези различия и какво значение има това за психологическото развитие.

Сложното разгръщане на динамиката на отношението родител-дете в контекста на сексуалното желание е заложено изключително елегантно в древногръцката трагедия Едип Цар на Софокъл. Фройд е избрал да използва тази сюжетна линия като първообраз за универсалността на тези основни човешки проблеми. Докато някои критици оспорват доколко този мит всъщност е универсален, не може да има и капка съмнение, че сексуалното пробуждане на децата в семейството може да доведе до сложни конфликтни отношения.

За мъжете, във фазата на Едиповия комплекс, развитието на обектните отношения е малко по-малко сложно, отколкото при момичетата, тъй като мъжете запазват привързаността си към първия си любовен обект – майката. Докато момчето става по-идентифицирано със символа на пола си, пениса, то изпитва либидното възбуждане на живота като фалично. Това вълнение включва връзката му с майката. Като негов основен любовен обект, тя става еротизирана, което води до желанието му да я притежава като еротичен обект. Като такъв тя би удовлетворила сексуалните стремежи, локализирани в пениса. Спорно е дали това означава, че детето на 3 или 4 години се стреми към полов акт, но най-вероятно желанието му се превръща в желание майката да служи за гратификация на сексуалната стимулация. Обикновено майката не предоставя такова едно удовлетворяване и детето става осъзнато за съществуването на съперници за майчината обич, най-забележим от които е бащата. Момчето е попаднало в дилемата да иска да бъде като баща си, с когото споделя биологично сходство и да иска да елиминира същия този баща, заради съперничеството му за любовта на майката. Въпреки че малкото дете все още е някак егоистично и омнипотентно в представите си, то е наясно с превъзходството в силата на баща си. Съперничеството с този по-силен опонент е малко вероятно да бъде успешно и може да доведе до загубата на новообразувания източник на сила на детето, фалоса. По този начин се предполага, че кастрационната тревожност е дълбок страх, с който момчето трябва да се сблъска, докато обмисля предизвикателството насочено към възрастния мъж. По-нататък бихме могли да очакваме, че любовта на детето към бащата е причината образът на бащата да е инвестиран с превъзхождаща и абсолютна фалическа сила и следователно детето в крайна сметка не желае да успее в своето съперничество. Непобедимият баща позволява на детето да бъде свободно агресивно, докато перспективата да победи бащата би довела до празна победа – тоест възможно притежание на майката, но за сметка на загубата на бащата, който също е обичан. Момчето решава дилемата, идентифицирайки се с бащата като идеал или модел, като същевременно се отказва от стремежа си към майката. По този начин момчето може да интернализира забраните, олицетворени от бащата (които са представителни за законите на обществото) и да се стреми към любовен обект като майката, но който ще бъде уникален за младежа. По този начин разрешаването на Едиповия конфликт завършва с консолидацията на Суперегото, което е интернализация на ограниченията на Егото. Момчето запазва идентификацията си с бащата, която е първообраз на мъжката идентичност и може да преследва отношения с жените като подходяща сублимация на сексуалната гратификация или удовлетворение. На нивото на развитие на фаличната фаза тези стремежи са ограничени до фантазии, които могат да съпътстват мастурбацията или могат да се разиграят в дериватна форма като спасяването на момичета в беда или събуждането на спящи красавици.

Въпреки че е извън обхвата на тази книга да се предостави подробна информация за психоаналитичната теория относно хомосексуалността, повечето от предложените обяснения включват признаване на базовия бисексуален характер на либидиналния стремеж. Всички лица притежават както пасивни, така и активни диспозиции в относителна степен и се стремят към обични (любовни) отношения с родителите си. Изборът на хомосексуален обект от тази гледна точка и теория би бил разбран като свързан със степента на наличност на родителя от същия и от противоположния пол, степента на възприеманата кастрационна тревожност или завист към пениса, нарцистична спрямо истинските обектни връзки и степента, в която родителите могат да бъдат обичани и мразени.

За жените Едиповия комплекс е малко по-проблематичен, отколкото за мъжете и е бил посрещнат от неофройдистите, като Хорни, като репрезентиращ сексистки пристрастия и предразсъдъци в изграждането на теорията. В класическия смисъл женският Едипов комплекс започва с момичето, което вярва, че е кастрирана. С пениса, служещ за маркер на сексуалната диференциация, отсъствието на пенис се превръща в границата на това да бъдеш жена. По този начин жената се определя чрез негатив или чрез липса, като тази, която не е мъж. Момичето, подобно на момчето, държи майката като първи любовен обект и като такава майката също е инвестирана с грандиозна идеализация. Когато майката е видяна също като кастрирана (липсва й фалос), идентификацията на младото момиче с нея търпи дълбоко разочарование. Тя преживява завист за пениса и желае да получи такъв от източника, който има такъв, а именно – бащата. Майката е държана отговорна за лишаването на момичето от това, което желае, и по този начин момичето се отклонява от своята майка като любовен обект. Чрез реанимиране на орални и анални елементи, момичето се стреми да получи от бащата онова, което майката не може да даде. Пенисът, който желае, се заменя от желанието за дете. Това желание също е фрустриращо и разочароващо и оставя детето да копнее по бащата. В крайна сметка момичето успява да намали гнева към майка си, споделяйки желанието на майката към бащата. Чрез тази последваща и повторна идентификация с майката, момичето отново може да реинвестира либидото си в любовен обект, но този път той не е инцестен.

Следователно, основното несъответствие в развитието на обектните отношения между половете може да се обобщи по следния начин:

1. За мъжкия Едипов комплекс разрешаването на конфликта се постига чрез страха от кастрация, който изисква подчиняването на нуждите на забраните, определени от Суперегото.
2. За женския Едипов комплекс (комплекс на Електра – наречен по този начин от Карл Густав Юнг), конфликтът се инициира от кастрационната тревожност, която поражда неудовлетвореност от липсата на пенис, а след това и обръщане към бащата като реакция срещу майката.

Едиповият комплекс подчертава значението на фалическата фаза за въвеждане на триангулацията (въвеждането на трети). Преди този момент детето е в диадична връзка с околната среда. С навлизането на системата от три лица виждаме не само признаването на съперничеството и различието, но и необходимостта от договорно разрешаване на конфликта, основано на разбирането на надиндивидуалните правила. Суперегото е онази психична структура, която се консолидира по време на тази фаза на развитие, тъй като представлява способността на психиката да установява контрол, който в своята същност е представител на външен авторитет. Детето не само се идентифицира с родителите, но също така установява способността да се идентифицира с това, което родителите представляват. Детето не само се сблъсква с нуждата за усъвършенстване на уменията си за контрол над нагонните желания, но и трябва да подчини тези желания на външно установен набор от норми. Детето научава своето място в света, не само като индивид, но и като член на класа на мъжете или жените. Признаването на тези роли, съответните им правила и променящите се очаквания, зависещи и определяни от различни контексти, са част от изключително сложната задача на този период на развитие.

Латентната фаза

След фаличния стадий идва период на сравнително тиха фаза на узряване на либидото, но въпреки това този период е от голямо значение. По време на латентния етап Суперегото става все по-консолидирано и интегрирано в развиващата се личност. Децата са склонни към разширяване на връзките си с връстници с цел установяване на социалното си положение. Приятелствата на детето са до голяма степен базирани на хомосексуалността; първичните генитални стремежи все още не са станали доминиращи, въпреки че тези приятелства служат като сублимации за либидни и агресивни енергии. Дейностите са очаквани, енергични, проучвателни и конкурентни. Сравнително стриктното Суперего, пред лицето на този енергизиран индивид, често може да се прояви като обсесивен свръхконтрол и стриктно спазване на социални или лични стандарти на приемливост. Идентификациите със съответния пол също се преследват по-пълно, като децата установяват привързаности приличащи на “свалки” към идеализирани фигури на възрастни. Учителите, треньорите, съседите или знаменитостите получават тези преувеличени представи за съвършенство. Родителите понякога могат да станат ревниви заради тези нахлувания и могат да се почувстват „захвърлени“ като бивш любовен обект. Детето обаче често ще се връща при родителя-ментор като психологически референт в преследването на допълнителни модели за подражание. Благодарение на подлежащата сексуализация на отношенията, децата могат да проиграват с връстници сексуалните си изследвания (което не означава автоматично осъществяването на коитус) или по-трагично да бъдат експлоатирани от идеализираните модели на възрастни като сексуални партньори. Преждевременната сексуализация, която е резултат от експлоатиращи взаимоотношения с възрастни, може да регресира детето до прегенитален стадий, който отрича сексуалната идентификация на детето или може да свръхсексуализира идентичността до степен на индуциране на сексуален промискуитет. В първия случай наскоро установената сексуална идентичност на детето се затъмнява от наставника, който принуждава осъзнаването на реалните събития, които могат да бъдат толерирани само незначително и то във вид на фантазии. Под въздействието на подобна травма детето може да загуби чувството си за сексуална идентичност или да се откаже от идентичност като неуспешна претенция. В последния случай промискуитета може да бъде резултат от мощни, но покварени осъждания от страна на Суперегото, които наказват детето за съблазняването на възрастния. В съзнанието на детето неприемливостта на сексуалното действие се приписва на него самото, за да се запази идеализираната представа за възрастния. За да подсили допълнително идентификацията си като покварено, детето повтаря преминаването към действие с различни партньори. С времето повторенията легитимират покварата чрез своята честота.

Гениталната фаза

Основната цел на гениталния стадий е окончателното отделяне на индивида от привързаностите на зависимост и постигането на свободата да се преследват зрели, неинцестни отношения. Въз основа на тази теория хетеросексуалните връзки отразяват подходящата генитална експресия, тъй като позволяват повторно създаване на родителската диада, която едновременно служи на нагонните цели за продължаване на вида и пълното изразяване на мъжките и женските роли. Следователно сексуалната идентичност, която изисква диалектическа връзка с противоположна по пол идентичност, се аргументира като желаната норма. Хомосексуалните връзки биха се считали за заместващи връзки в най-добрия случай и за сексуални отклонения и перверзии в най-лошия случай.

Разбира се, трябва да признаем, че тези идеи за нормалността на хетеросексуалността и патологията на хомосексуалността представляват културната среда отпреди век. Днес по-прогресивното приемане на индивидуалните различия изисква да преосмислим тези и подобни заключения. Разбира се, признаването от страна на Фройд на фундаментално бисексуалния характер на либидото може да бъде преразгледано в контекста на общество, в което хората не са принудени да избират предварително определен обект. Като такъв изразът на либидното желание е по-променлив и по-малко ограничен от социално наложените ограничения. Дали тези обществени промени ще доведат до по-малко невротични конфликти, свързани с интимността и сексуалното удовлетворение, остава да видим, осмислим и разберем.

По време на юношеството физиологичното съзряване на системите на гениталното функциониране, заедно с дълбоките промени в хормоналния баланс, води до “наводняване” на Егото посредством интензифицираните нагонни движения. Това нахлуване причинява временна регресия в организацията на личността, заедно с възраждане на предишни психосексуални конфликти. Отслабването на Суперегото продължава и се поддържа от принадлежността на юношата към групата на връстниците, които служат за формирането на колективна или обща съвест. Усилията на юношата да запази новосъздадената независимост допълнително насърчават връзките между връстниците спрямо родителската привързаност.

Способността на подрастващия да формира връзки, които дават израз на сексуалната му идентичност и идентичността му на възрастен, става критична за възстановяването на психическото равновесие. Консолидирането на идентичността се задържа по време на гениталния стадий и продължава като процес за цял живот – процес на творческо личностово изразяване.