Лекция 7 – Адаптационният модел
Адаптационният модел всъщност е разширение на някои аспекти на структурния модел, с особен акцент върху действията на Аза в процеса на адаптация. Ясно е, че този модел отразява дарвинистката перспектива, която предполага централно значение на оцеляването. По-рано отбелязахме, че Хартман е допринесъл много за това оценяване на Егото като адаптивен процес и също така трябва да се отбележи, че работата на Хартман е предшествана от изложението на Анна Фройд относно защитите на Егото. В своето описание на способността на Аза да се защити, тя постулира признаването на значимостта на самосъхранението като психически процес. Хартман е продължил тази перспектива, като е разграничил два централни вида адаптация: автопластична и алопластична. Той отбелязва, че хората имат способността да се адаптират към нуждите на средата си в различна степен (автопластичност), както и способността да адаптират средата към собствените си нужди (алопластичност). И двете форми на адаптация се осъществяват от Егото.
По-рано отбелязахме как представата на Хартман за адаптивното Его предоставя едно описание на сложна система, възникваща както автономно, така и чрез нагонния конфликт. Индивидът се ражда с развиващ се набор от „апарати“, проектиран да се приспособи към „средно-статистически очакваната среда“. Тези апарати узряват извън сферата на конфликта; тоест, те не изискват определен конфликт като катализатор за тяхното развитие и колективно се наричат „безконфликтна его сфера“.
В този смисъл ние сме родени потенциално адаптирани към реалността, надарени с онова, което академичните психолози могат да нарекат специфични за видовете способности. Най-важното е, че имаме капацитет да синтезираме и интегрираме нашия опит. Синтетичната функция на Егото дава възможност за развитие на интелигентността, въображението, креативността и т.н., и по този начин предлага ниво на психична сложност, далеч отвъд ограниченото до нагоните. Синтезирането на его-функции предполага, че психичните процеси, инициирани от нагоните, след това се интегрират във възприятията, спомените, действията, фантазиите и т.н., така че да могат да се формират сложни единения от психични конструкции. Чрез овладяването на синтезиращата функция на психиката, Егото може да създава и поддържа равновесие: между човека и околната среда; да балансира нагоните; да поддържа структурното равновесие между трите структури – Его (Аз), Ид (То) и Суперего (Свръхаз); и да поддържа равновесието между синтетичната функция на Аза с останалата структура на Егото. По този начин този процес работи за създаване на цялостта на личността чрез координиране и управление на вътрешните и външните преживявания.
Наред с приноса на Хартман, адаптивният модел се занимава и с трансфера (преноса), self-а и идентичността. Например, предложенията на Ериксън по отношение на задачите на психосоциалното развитие илюстрират решаващото измерение на реалността, към което хората се адаптират – а именно социалната среда. Именно в контекста на социалната среда се формира идентичност. Тъй като индивидът се стреми повече към социални отношения, компетенциите на его-процесите в общуването с другите се превръщат в значителен адаптационен фактор. Не само трябва да постигнем известна степен на майсторство при посрещането на предизвикателството да се адаптираме към другия, но трябва да си намерим място и сред останалите. Нашата задача е да изградим максимално адаптивните си възможности, без да губим съзнание за самите себе си. Идентичността представлява self-адаптация, която произлиза от идентификацията с другите, като едновременно с това процесите на инкорпориране и интроекция позволяват пренасянето им в системата на Егото, където се превръщат в собствени. Така синтезиращата функция на Егото отново играе централна роля в управлението на социалните отношения.
Последният акцент, който искам да поставя по отношение на адаптивния модел, е този, че той се занимава с целта на его-системата да изгради вътрешните представи за реалността, които да осигурят тестово поле за различни познавателни процеси като памет, език, интелигентност, планиране и т.н. Тези психични представи също така предоставят на нашата психика въображаемия и творчески потенциал за изследване на афективните компоненти на междуличностното преживяване. Така например можем да разсъждаваме върху желаното събиране с любимите хора, да си представим комфорта, който те носят или да плачем заради тъгата, породена от тяхното отсъствие. За да постигнем това, нашето съзнание трябва да има достъп до спомени, образи и сетивни впечатления, които са сравнително точни регистрации на опита. Всъщност, може да се твърди, че степента на точност при изграждането на нашите психични представи и репрезентации по отношение на преживяното от нас е пряко свързана с психичното ни здраве. Тоест, колкото по-изкривени или недостъпни са тези следи от паметта, толкова по-патогенни са те. Сред тези репрезентации се намира и тази за нашия self. Този self функционира като психично олицетворение на Аза, в рамките на его-системата и подобно на други представи, може да бъде точнa или изкривенa. „Здравословното чувство за себе си“ ще зависи от репрезентация, която не е значително изкривена и е надеждно последователна и предсказуема в различните контексти, свързани с други обектни представи.
Валентин Бояджиев 