Психоанализа
Валентин Бояджиев
психоанализа, психоаналитична психотерапия, психологично консултиране
Психоанализата представлява едновременно теоретичен подход, метод за изследване на психичните процеси и терапевтична техника, целяща лечение на психични разстройства чрез анализа на несъзнаваното. Тя е основана от Зигмунд Фройд в края на XIX и началото на XX век и се изразява в стремежа за разбиране на конфликти и механизми, които са извън съзнателния контрол на индивида. Целта на психоанализата е разкритие на изтласканото и несъзнавано съдържание, което се проявява в симптоми, сънища, погрешни действия и пренос.
„Психоанализата е лечение чрез любов.“
— Зигмунд Фройд, „Лекции за въведение в психоанализата“ (1917)
Терминът психоанализа е въведен от Зигмунд Фройд през 1896 г. В началото методът включва хипноза и катарзисна техника, но с развитието си Фройд преминава към метода на свободните асоциации, който позволява на пациента да изразява без цензура всичко, което му хрумва. Това откритие поставя основата на класическата психоаналитична практика, като водещ принцип става тълкуването на несъзнаваното. В следващите десетилетия психоанализата се разширява и модифицира от различни теоретични школи, като школата на обектните отношения, его-психологията, селф-психологията, френската школа, релационната психоанализа и невроанализата.
Класическата психоаналитична теория се основава на няколко ключови концепции и принципа, които формират не само нейния теоретичен модел, но и практическата й реализация:
- централен статус на несъзнаваното;
- динамичен вътрешен конфликт между различни психични сили;
- структурирана психична апаратура (особено в по-късния модел: То, Аз (Его), Свръхаз (Суперего));
- роля на инфантилната сексуалност и етапите на психосексуално развитие;
- трансфер (пренос) и контратрансфер (контрапренос) като ключови процеси в аналитичната ситуация.
Класическата психоаналитична теория и психоанализата в частност не е монолитна теория, а по-скоро разширена и модифицирана през годините чрез различни школи и подходи. Някои от основните школи включват:
Школата на обектните отношения
Школата на обектните отношения се фокусира върху ранните отношения между детето и основните грижещи се фигури (родители, опекуни) и тяхното влияние върху личността и психичните процеси на индивида в зряла възраст. Мелани Клайн и Доналд Уиникът са двама от основоположниците на тази школа. Клайн въвежда идеята за позициите (параноидно-шизоидна и депресивна), които описват начини на преживяване на обекта и себе си. Това дава ново разбиране за психичната структура, особено в граничната и психотичната организация. Клайн обяснява, че агресивните и тревожни импулси на детето са проектирани върху първичните обекти и чрез обработването им в контекста на терапията, индивидът може да достигне до интеграция на тези части от себе си.
„Обектите в обектните отношения не са просто външни фигури, а вътрешни репрезентации на тези фигури, които формират и създават структури на личността.“
— Мелани Клайн, „Отношенията с обектите и тяхното развитие“ (1946)
Его-психологията
Его-психологията, развита от Анна Фройд и Хайнц Хартман, поставя акцент върху функциите на Аз-а и неговата роля в адаптацията на индивида към външния свят. Его-то не само че служи като защитен механизъм срещу външни заплахи, но също така е активно в интегрирането на несъзнаваното съдържание в съзнанието. Основният принос на тази школа е разработването на механизмите на защита и на психичното развитие от гледна точка на его-функциите. Фройд отбелязва: „Азът е местоположението на активния психичен живот, той не само че реагира на външни стимули, но и активно формулира вътрешните си преживявания.“
Селф-психологията
Селф-психологията, развита от Хайнц Кохут, изтъква важността на емпатията и нуждата от разбиране на преживяванията на пациента в контекста на неговото усещане за Себе си. Кохут поставя акцент върху концепцията за селфа и неговото развитие, като акцентира на значението на рефлексията на вътрешните състояния на индивида произхождащи от важните за него фигури. Селфът се нуждае от „огледални“ и емпатийни отговори от т.нар. селф-обекти, за да развие устойчиво чувство за идентичност и интегритет (Kohut, 1971). Нарушенията в тези отношения водят до нарцистична патология. Селф-психологията има важно приложение в работата с пациенти с нарцистични разстройства, при които трансферът има специфична форма и цел – възстановяване на структурирането на селфа.
„Ние не сме просто резултат от неосъзнатото, а субекти, които се формират от това как другите ни възприемат.“
— Хайнц Кохут, „Анализ на Селфа“ (1971)
Френската школа / Лаканианската психоанализа
Жак Лакан влиза в психоанализата през 30-те години на XX век с фокус върху езика и символизацията на несъзнаваното. Според Лакан, „несъзнаваното е структурирано като език“, което означава, че психичните процеси се изграждат чрез символи и езикови структури. Лакан поставя акцент върху огледалната фаза, процес, чрез който детето осъзнава себе си като отделен индивид чрез своето отражение в огледалото, което има съществено значение за формирането на идентичността. Жак Лакан реинтерпретира Фройд през призмата на структурализма и лингвистиката. Той въвежда понятието за „символния ред“, в който субектът е въведен чрез езика, желанието на Другия и Кастрацията. Субектът, по Лакан, е „разцепен“ и винаги „обитаван от езика“, което го прави непълноценен и търсещ вечно липсващия Обект а (Lacan, 1966). Френската школа обръща внимание на ролята на езика, означаващото и идентификацията в конституирането на субекта. Психопатологията често се разбира като застой в регистъра на въображаемото или дефицит в символизацията.
Релационната психоанализа
Релационната психоанализа, представена от Стивън Мичъл и Джесика Бенджамин, поставя акцент върху диадата между терапевта и пациента. Психичната реалност не е изолирана вътрешна структура, а се създава във взаимодействие с другия. Преносът и контрапреносът се разглеждат като взаимно създавани феномени, а не просто като прояви на пациентова психика. Според релационния подход, терапевтичната връзка е не само място за разкриване на несъзнаваното, но и активен процес на взаимно влияние между терапевта и пациента, което води до взаимни преобразования.
„Терапевтичната връзка е не просто начин за разкриване на вътрешния свят, а процес на съвместно изграждане на ново разбиране за себе си.“
— Стивън Мичъл, „Релации и психоанализа“ (1993)
Невроанализата
Невроанализата, представена от Марк Солмс, е новаторски подход, който интегрира невронаучни изследвания с психоаналитичната теория. Солмс твърди, че процесите на несъзнаваното могат да бъдат обяснени чрез невробиологични механизми, като например взаимодействието между периферната нервна система и централната нервна система, което обяснява някои аспекти на защитните механизми и репресията. Според Солмс и Търнбул (Solms & Turnbull, 2002), психоаналитичните хипотези за несъзнаваното, афектите и влеченията могат да бъдат верифицирани чрез изследвания на мозъчната функция. Вниманието се насочва към субкортикалните структури (особено системите за награда и афект), които играят роля в афективно-мотивационните процеси, описвани от психоанализата.
„Психоанализата и невронауката трябва да работят заедно, за да разкриват пълната картина на човешката психика.“
— Марк Солмс, „Невроанализата: новото разбиране на психичните процеси“ (2002)
Психоанализата е основополагащ метод за лечение на психични разстройства и изследване на вътрешните конфликти. Разширеното и задълбочено разбиране на психичната структура чрез анализа на несъзнаваното съдържание, както и динамиките на защитните механизми, правят психоанализата подходяща за лечение на различни психични разстройства. Най-често психоанализата се прилага в лечението на неврози, психози и гранични състояния. Всяка от тези категории изисква специфичен терапевтичен подход, който отчита както теоретичната основа на психоанализата, така и индивидуалните различия и спецификата на психопатологията на пациента.
Лечение на неврози
Неврозите, според психоанализата, се разглеждат като резултат от несъзнавани конфликти, които се създават между потиснати желания и импулси, от една страна, и ограниченията, наложени от обществото и личната морална структура, от друга. Неврозата е резултат от неуспешния опит на индивида да интегрира тези конфликти в съзнателното си поле. Симптомите на неврозите често се проявяват под формата на обсесии, фобии, панически атаки, депресивни състояния и хистерични симптоми.
Един от основните терапевтични подходи в лечението на неврози е техниката на свободните асоциации, въведена от Фройд, чрез която пациентът е насърчен да изразява всичко, което му хрумва, без да се цензурира. В процеса на психоаналитичното лечение, терапевтът помага на пациента да осъзнае дълбоките несъзнавани конфликти, които стоят в основата на симптомите, като например потиснатите импулси или травматични преживявания. Чрез тълкуване на сънища, погрешни действия и трансферни реакции, пациентът може да започне да осъзнава източниците на своите конфликти и да ги интегрира в съзнателното си поле.
Пример от клиничната практика: Пациентка на средна възраст представя хистерични симптоми – честото припадане и чувство на безпомощност при конфликти с близки хора. Чрез психоаналитичното лечение се установява, че тези симптоми са резултат от неизразени чувства на агресия към майка й, които са били потискани в детството. Чрез разкриване и тълкуване на тези чувства, пациентката започва да осъзнава своята агресия и да я обработва по конструктивен начин, което води до значително подобрение на симптомите.
Лечение на психози
Психозата се характеризира с тежко нарушаване на връзката с реалността, като основни симптоми са халюцинации, делюзии, объркване на възприятията и сериозни разстройства в мисловния процес. В психоанализата психозата се разглежда като резултат от психичен регрес – връщане към по-примитивни и несъзнавано контролирани механизми на защита, като отхвърляне на реалността, параноидни фантазии и дезорганизация на Аз-а.
Психоаналитичната терапия на психозите е изключително деликатен процес, тъй като включва работа със силно регресивни механизми на защита и дълбоки нарушения в организацията на личността. Възстановяването на личната идентичност и връзката с реалността е основен терапевтичен фокус. Психоаналитичният подход може да включва техники като рефлексия, емпатия и трансфер с цел осъзнаване и интегриране на психичните конфликти, които водят до регресия.
Един от основните клинични подходи за лечение на психози е модифицираната психоанализа, която включва по-структуриран и защитен процес, който позволява на пациента да изразява несъзнаваните конфликти в по-малко дезорганизиран контекст. Понякога при тежки психози, психоаналитиците работят съвместно с психиатри, за да се постигне по-добра стабилизация на пациента чрез медикаментозно лечение.
Пример от клиничната практика: Пациент с диагноза параноидна шизофрения вярва, че хората около него се опитват да го наранят и го наблюдават. В терапията се работи върху защитата на пациента чрез установяване на безопасна терапевтична връзка, като постепенно се откриват дълбоки страхове и травматични преживявания от детството, които са водили до формирането на параноидните нагласи. Чрез работа върху тези вътрешни конфликти, пациентът започва да възстановява реалистична представа за света и своето място в него.
Лечение на гранични състояния
Граничните състояния (или гранични личности) се характеризират с нарушена идентичност, нестабилни емоционални състояния, импулсивно поведение и трудности в поддържането на стабилни междучовешки отношения. Граничните личности често проявяват признаци на самонараняване, психотични епизоди и трудности при контролиране на емоциите. От психоаналитична гледна точка, граничните състояния се възприемат като резултат от ранни травми и несигурност в обектните отношения, което води до чувство за несигурност в Селфа.
Психоанализата при лечение на гранични състояния акцентира върху стабилизацията на пациента чрез терапевтичната връзка, която предоставя безопасно пространство за изразяване на интензивни емоции. Възстановяването на интегрирана идентичност е ключов терапевтичен процес. Използват се техники като трансфер, контра-трансфер и структурирана интервенция, които помагат на пациента да регулира емоционалните си реакции и да се справя с импулсивното поведение.
Пример от клиничната практика: Пациент с гранично разстройство на личността постоянно променя своето възприятие за себе си и своите взаимоотношения, като в моменти на стрес изпада в яростни реакции и дори самонараняващо поведение. В терапевтичния процес се работи върху изграждането на гранични стабилни обекти, които да помогнат за формирането на по-структурирана идентичност. Чрез постепенното увеличаване на стабилността на Аз-а, пациентът започва да регулира своите импулсивни реакции и да изгражда по-постоянни и здрави взаимоотношения.
Психоанализата, въпреки еволюцията си през различни школи и подходи, продължава да бъде основополагащ метод за психотерапия и изследване на човешката психика. Тя предлага не само терапевтично въздействие върху пациентите, но и основни научни принципи за разбиране на психичните процеси и човешкото поведение в контекста на несъзнаваното.
Библиография:
- Bowlby, J. (1988). A secure base: Parent-child attachment and healthy human development. Basic Books.
- Freud, S. (1915/2001). The Unconscious. In J. Strachey (Ed. & Trans.), The Standard Edition of the Complete Psychological Works of Sigmund Freud (Vol. 14, pp. 159–215). London: Vintage. (Original work published 1915)
- Freud, S. (1917). Introductory lectures on psycho-analysis. W. W. Norton & Company.
- Freud, S. (1917/2001). A General Introduction to Psychoanalysis. New York: Simon & Schuster. (Original work published 1917)
- Freud, S. (1923/1961). The Ego and the Id. In J. Strachey (Ed. & Trans.), The Standard Edition of the Complete Psychological Works of Sigmund Freud (Vol. 19, pp. 3–66). London: Hogarth Press. (Original work published 1923)
- Glover, E. (1955). The technique of psycho-analysis. International Universities Press.
- Hartmann, H. (1958). Ego Psychology and the Problem of Adaptation (D. Rapaport, Trans.). New York: International Universities Press. (Original work published 1939)
- Klein, M. (1952). Some Theoretical Conclusions Regarding the Emotional Life of the Infant. In M. Klein (Ed.), Developments in Psycho-Analysis (pp. 198–236). London: Hogarth Press.
- Klein, M. (1952). The psycho-analysis of children. Hogarth Press.
- Kline, M. (1946). Object relations and development. International Universities Press.
- Kohut, H. (1971). The Analysis of the Self: A Systematic Approach to the Psychoanalytic Treatment of Narcissistic Personality Disorders. New York: International Universities Press.
- Kohut, H. (1971). The analysis of the self. International Universities Press.
- Kohut, H. (1977). The Restoration of the Self. New York: International Universities Press.
- Lacan, J. (1966). Écrits: A Selection (A. Sheridan, Trans.). New York: W. W. Norton & Company. (Original work published in French)
- McWilliams, N. (2011). Psychoanalytic diagnosis: Understanding personality structure in the clinical process (2nd ed.). Guilford Press.
- Mitchell, S. A. (1993). Hope and Dread in Psychoanalysis. New York: Basic Books.
- Mitchell, S. A. (1993). Relational psychoanalysis: The emergence of a tradition. Guilford Press.
- Racker, H. (1968). Transference and countertransference. International Universities Press.
- Solms, M. (2002). Neuropsychoanalysis: An introduction to the science of the mind. W. W. Norton & Company.
- Solms, M. (2018). The Conscious Id. Neuropsychoanalysis, 20(1), 3–19. https://doi.org/10.1080/15294145.2018.1453533
- Solms, M., & Turnbull, O. (2002). The Brain and the Inner World: An Introduction to the Neuroscience of Subjective Experience. New York: Other Press.
- Winnicott, D. W. (1960). The Theory of the Parent-Infant Relationship. International Journal of Psycho-Analysis, 41, 585–595.
- Winnicott, D. W. (1965). The Maturational Processes and the Facilitating Environment: Studies in the Theory of Emotional Development. London: Hogarth Press.
Валентин Бояджиев 